И започна да действа. Първия си офис откри на „Неглинка“, но скоро в помещението стана направо тясно. Хората идваха при него с най-голямо желание. И тогава узна, че може да си има собствена къща на „Пречистенка“. Обаче нещата нещо се закучиха, тъй като на пътя му се изпречиха „новите руски баровци“ с претъпканите портфейли. Трябваше или да даде голям рушвет, или да вземе не по-малък кредит от някоя търговска банка, при това — срещу умопомрачаващи лихви. На първата възможност Слава никога не би се съгласил, а в банката любезно го изслушваха и пак така любезно му отказваха. И когато, кажи-речи, се отчая и бе на път да се откаже, реши да се обади на Саргачов, ей така, за всеки случай. Вече беше наясно, че Валерий Степанович е шеф в Министерството на вътрешните работи и макар че не хранеше кой знае каква надежда за благоприятен изход от положението, набра номера. Саргачов внимателно изслуша почти несвързаните му обяснения и само попита:
— Какъв кредит ви е нужен?
Слава отговори, като все пак се оплака от кожодерството на банкерите.
— Сега е седемнайсет и четиридесет и пет. Утре по същото време ще ви дам отговор.
И точно в седемнайсет и четиридесет и пет на другия ден телефонът иззвъня. Отговорът беше кратък. Кредитът е отпуснат от Сиб-банк, лихвите са поносими, чакат го с документите, разрешението за при добиване на недвижима собственост в района на „Пречистенка“ е получено.
— Имам обаче една молба — допълни Саргачов. — Да вземете на работа двама души. Сигурни момчета. Ветерани от Афганистан.
— Само че във вътрешната охрана — реши да отстоява реномето на фирмата си Грязнов.
— Няма значение. Само и само да получават някакви доходи. Момчетата мизерстват.
Именно така се случи, че наред с луксозните табели по къщите, придобити за баснословни суми от „новите руснаци“, се появи и фирмата на детективска агенция „Глория“, под чието име разгърна законна търговска дейност о.з. подполковникът Вячеслав Иванович Грязнов.
В очакване на Турецки босът седеше в кабинета си, пушеше, отпиваше от голяма чаша по глътка чай, щедро подсилен с хубав коняк, и преглеждаше текущата документация. Слава имаше вид на преуспяващ бизнесмен: скъп костюм, морскосиньо поло и елегантни мокасини. Дори рижата му коса, тук-там с побелели къдрици, която по-рано стърчеше на всички страни, сега бе прилежно сресана и прикриваше плешивината на темето.
Навън се чу шумът на спираща кола и буквално след секунди в кабинета нахълта Турецки.
— Ти какви ги вършиш бе, рижо говедо?! — закрещя той още от вратата.
— Ми аз бях сигурен, че си там — доволно се ухили Слава. — Не можеш да ме прекараш, братле, ясен си ми при всички положения.
— Ама така де! — не мирясваше Александър. — Що не мислиш какви ги дрънкаш? А?!
— Иначе как можех да те изстрелям оттам? Само по тоя начин. Господи, нима всичко ти е казала? — ококори очи Слава.
— Дори нещо повече — махна с ръка Турецки. — Освен че съм женкар, какво още ме нарече?
— Ама че жена! — възхити се Грязнов. — От нашата кръвна група.
Турецки хвърли папката на бюрото, отпи глътка от чашата на Грязнов и се намръщи:
— Това коняк ли е?
— Само една четвърт, другите три са цейлонски чай.
— А не е ли обратното?
На свой ред Грязнов отпи няколко глътки, позамисли се и се съгласи:
— Вярно бе. Обратното е. Май и тоя път съм сбъркал пропорцията. — Разтвори хвърлената на бюрото папка и вдигна очи към Александър. — Моите писания? Защо си ги донесъл?
— „Сянганецо“! — подсмихна се Турецки. — Именно затова ги донесох, за да изтриеш от тях оня сянганец. Костя трябва да иде на доклад при шефа, а в папката фигурира някакъв си сянганец!
— Добре де, добре — махна с ръка Грязнов, но все пак сложи настрана листа със сведенията за сянганеца. — Мога и изобщо да се оттегля от това дело. Между другото, то се води при мен в графа „непредвидени разходи“. Залудо ви работя, за едната благодарност.