И хвърли лукав поглед към Поулгара.
Късчетата синьо небе бяха нараснали и първите лъчи на сутрешното слънце осветяваха прорязаната от безброй потоци степ. Вятърът беше утихнал още. Групата се движеше в стегнат тръс, като плътно следваше следите, оставени от Ерионд и темпераментния му кон.
Се’Недра, която беше облечена във вълнен клин и една от туниките на Ерионд, се изравни с Гарион.
— Одеждите ви ми се нравят, кралице моя — рече той и се ухили.
— Всичко друго е мокро — оправда се тя сериозно. — Нещата май не вървят особено добре, нали, Гарион? Толкова много разчитахме на този кораб, а сега…
— Не знам — отвърна той. — Успяхме да спестим доста време. По-голямата част от зоната на бойните действия е вече зад гърба ни. Веднъж да стигнем отвъд Рак Ктака и ще си намерим нов кораб. Според мен въобще не сме се забавили.
— Да, ама и не избързахме, нали?
— Трудно е да се каже.
Тя въздъхна и продължи мълчаливо да язди до него.
Стигнаха пътя по пладне и се отправиха на изток. До края на деня изминаха значително разстояние. По нищо не личеше някой да е минавал скоро оттук, но за всеки случай Силк яздеше като авангард. Групичка плачещи върби осигури подслона им за през нощта, както и колове за палатките им. Вечерята се състоеше от боб и бекон — ястие, което Ургит намери за незадоволително.
— Какво ли не бих дал за една телешка пържола — оплакваше се той. — Даже и да е приготвена от калпавите готвачи на Дроджим, пак бих й се насладил от все сърце.
— А не бихте ли предпочели паница вряла трева, ваше величество? — попита го Прала иронично. — А може би една порция препечена върбова кора?
Той я погледна сърдито и сетне се обърна към Гарион:
— Кажи ми, ти и твоите приятели дълго ли мислите да останете в Ктхол Мургос?
— Не много. Защо?
— Жените от Запада, изглежда, са свикнали да се радват на голяма свобода. Също така проявяват и неприятната тенденция да говорят открито. Намирам тяхното влияние върху някои точно определени мургианки за доста обезпокоително.
В същия момент, сякаш осъзнал, че е прекалил, той отправи плахо поглед към Поулгара и побърза да се извини:
— Не целех да ви обидя, милейди. Просто това е мнението на един мургски дърдорко.
— Разбирам — отвърна тя.
Белгарат остави чинията си настрана и погледна Силк:
— Ти язди напред цял ден. Не видя ли някакъв дивеч?
— Появиха се стада от някакви животни, подобни на елени. Бяха се отправили на север, но през цялото време стояха извън обсега на лъка ми — отговори Силк.
— Какво си намислил, старче? — попита го Поулгара.
— Нужно ни е прясно месо — рече той и се изправи. — С мухлясал бекон и варен боб доникъде няма да стигнем.
Той погледна замреженото от облаци нощно небе и каза:
— Нощта ще бъде прекрасна за лов. Ти как мислиш?
По устните на Поулгара пробяга любопитна усмивка.
— Мислиш ли, че още можеш да смогваш, стари вълко?
— Щом се налага. Ела с мен, Гарион, нека се отдалечим малко от конете.
— Какво са намислили? — попита Ургит Силк.
— Не би искал да знаеш, братко. Наистина не би искал да знаеш!
Луната докосваше със сребристите си лъчи полюшваната от вятъра трева. Миризмите на нощната степ така силно удариха обонянието на Гарион, сякаш бяха десетократно засилени. Той тичаше с лекота до вълка със сребриста козина. Нейде над главите им се рееше снежнобяла сова. Приятно бе отново да тича неуморно със скоростта на вятъра до дядо си. Усещаше вятъра в козината си, а ноктите на лапите му се забиваха с лекота във влажната почва. Те се носеха из обгърнатата от нощта степ, впуснати в древния ловен ритуал.
На няколко левги от лагера подплашиха стадо еленоподобни животни, които бяха вече заспали. Гонитбата продължи с мили през хълмистата степ. В мига, в който животните стигнаха един придошъл от дъждовете поток, един стар мъжкар, изморен до смърт, обърка крачка, тежко се срина във водата и си прекърши врата.
Гарион скочи във водата и вкопчи мощните си челюсти в един от предните му крака, та силното течение да не го повлече.
Поулгара и Белгарат бяха възвърнали естественото си състояние и се приближаваха към каменистия бряг с такова спокойствие, сякаш бяха излезли на разходка.
— Добър е, не смяташ, ли? — подхвърли Поулгара.
— Не е лош — призна баща й. — Ще го одерем — продължи той, извади нож от пояса си и провери остротата му с палец. — Можеш да се върнеш и да вземеш Дурник заедно с един товарен кон.
— Добре, татко — рече тя и полетя назад.
— Гарион, ръцете ще ти трябват — напомни му Белгарат.
— О! Прощавай, дядо, бях забравил — извини се той и възвърна човешкия си вид.