— Ти ли направи това?
— Не. Кълбото го направи. По някаква причина си му симпатичен. Желая ти успех!
— Благодаря ти. Пожелавам успех на всички ви.
— Благодаря ти, Се’Недра — рече Прала, като възседна коня си. — Благодаря ти за всичко.
Двамата пришпориха конете и препуснаха.
— Страхувам се, че ще го изгубя — въздъхна тъжно Силк.
— Заради малореанците ли? — попита Дурник.
— Не, заради това момиче. На тръгване имаше някакво странно сватбено изражение на лицето.
— Мисля, че е много романтично — прошепна Се’Недра.
— Романтично ли? Според мен е отвратително! — рече той възмутено и се огледа. — Ако ще заобикаляме от юг, най-добре да тръгваме.
Групата се впусна в галоп по южното крайбрежие на езерото под топлите лъчи на следобедното слънце и скоро се отдалечи от мястото на внезапната раздяла с Ургит и Прала. Силк, който отново бе начело на колоната, се изкачи на билото на един хълм и с жест ги подкани да се приближат внимателно.
— Какво има? — попита Белгарат.
— Пред нас отново има пожар. Мисля, че е някоя самотна ферма.
— Да идем да проверим — рече Дурник на Тот и двамата се отправиха към дима на хоризонта на изток.
— Бих искал да знам дали Ургит е добре! — каза Силк с разтревожена гримаса.
— Харесваш го, нали? — попита Велвет.
— Ургит ли? Мисля, че да. В много неща си приличаме. — Той я погледна и продължи: — Предполагам, че ще споменеш за това в доклада си до Джевълин.
— Естествено!
— Бих искал да не го правиш.
— Защо не?
— Не съм сигурен. Просто не искам да дам възможност на драснианското разузнаване да използва връзката ми с ктхолския крал на мургите в своя изгода. Бих желал до запазя това в тайна.
Когато двамата разузнавачи се върнаха в лагера, над езерото вече се стелеше сребрист здрач. Лицата им бяха тъжни.
— Ферма — докладва ковачът. — Посетили са я малореанци, но не смятам, че са били редовно подразделение. По-скоро са някакви дезертьори. Оплячкосали са я и са подпалили всичко. Обикновено войниците им не правят така, особено ако с тях има и офицери. Къщата е напълно унищожена, но част от обора е все още здрава.
— Достатъчно голям ли е да ни приюти за през нощта? — поинтересува се Гарион.
Дурник повдигна рамене.
— По-голямата част от покрива е непокътната.
— Нещо нередно ли има? — попита Белгарат.
Дурник му направи знак да се отдалечат. Белгарат и Гарион го последваха.
— Какво има, Дурник? — попита старецът, когато другите вече не можеха да ги чуят.
— Малореанците са побили на колове всички обитатели на фермата. Гледката не е за женски очи.
— Не можеш ли да ги скриеш някъде?
— Ще видя какво може да се направи по въпроса — рече Дурник тихо. — Защо им е трябвало да го правят! Какво ги е накарало?
— Невежеството. Невежата се опира на жестокостта си, когато му липсва въображение. Иди с тях, Гарион. Те ще имат нужда от помощ. Като сте готови, размахайте факла да ни предупредите.
Тъмнината до известна степен ги улесни, понеже скриваше лицата на жертвите. Под овъглените, още димящи останки от къщата имаше мазе и те скриха труповете там. Гарион взе една факла, за да съобщи на останалите да дойдат. Скоро внимателно изчистеното пространство в обора се изпълни с приятна топлина от огъня, който Дурник бе запалил върху застлания с камъни под.
— Тук е приятно — засмя се Се’Недра, като огледа веселия танц на сенките по стените на хамбара. После седна върху купа ароматно сено и като подскочи върху него няколко пъти, продължи: — Ще станат чудесни легла. Ще ми се всяка нощ да можем да спим така.
Гарион не се осмели да отговори. Той самият бе израснал във ферма почти като тази. Мисълта за отряда войници, спускащи се като хищни птици върху фермата на Фалдор, го изпълни с гняв. Внезапно пред очите му изплува ужасна картина. Мургите, побити на коловете, можеха да бъдат неговите приятели от детинство. Това го потресе до дън душа. Мъртвите бяха мурги, но бяха мирни фермери. Внезапно той се почувства близък с тях. Диващината, която ги бе сполетяла, започна да се превръща в лична обида и съзнанието му се изпълни с мрачни мисли.
21.
На сутринта валеше. Дъждът беше ситен и размазваше контурите на заобикалящото ги пространство. Те яхнаха конете и се насочиха на север, следвайки извивките на източния бряг на езерото.
Мислите, които бяха налегнали Гарион, бяха мрачни като водите на езерото. Гневът от снощи се бе превърнал в студена решителност. Той бе възпитаван, че правосъдието е абстракция, но беше убеден, че ако отговорните за снощното клане се изпречат на пътя му, ще превърне абстракцията в болезнена реалност. Знаеше, че Белгарат и Поулгара не одобряват тези неща, затова сам обмисляше плана си за възмездие, ако ли не правосъдие.