От мъглата изплува грамадната фигура на Тот, който стоеше на пост при конете.
— Това е нещо, което трябва да свърша сам — прошепна Гарион в ухото на немия исполин.
Тот кимна тъжно, отвърза един от конете и му подаде юздите. Сетне сложи гигантската си лапа върху рамото на Гарион в знак на мълчаливо одобрение и се отдръпна, за да му направи път.
Гарион възседна неоседлания кон и тихо пое през върбовия шубрак.
Гласовете на престъпниците идваха откъм гората. Гарион ги последва все така тихо. След около миля някъде напред и вляво се разнесе шумен смях.
— Ама как пищяха, докато ги побивахме на коловете! — рече нечий дрезгав глас в лепкавата мъгла.
— Е, стига толкова — процеди Гарион през стиснатите си зъби и заби пети в хълбоците на животното. Конят полетя напред. Влажната земя попиваше тропота от копитата му.
— Да запалим факлите — чу се глас.
— Мислиш ли, че е безопасно? — отвърна друг глас. — Знаеш, че наоколо непрекъснато обикалят патрули в търсене на дезертьори.
— Давай. Патрулите вече са си легнали. Полунощ отдавна мина.
След миг проблесна мъждива светлина.
Атаката на Гарион дойде като гръм от ясно небе. Няколко от разбойниците вече не бяха между живите преди останалите дори да разберат какво става. Докато Гарион летеше из редиците им, поваляйки ги от седлата един след друг, въздухът се изпълни с писъци. Широкото острие на оръжието му не преставаше да разсича плът и кости — ризниците не бяха преграда за него. Петима паднаха още при първата атака. После той се обърна към останалите трима. Единият се втурна да бяга, вторият извади оръжие, а третият, който държеше факлата, остана вцепенен от ужас.
Онзи с оръжието едва смогна плахо да го вдигне над главата си в желанието да се предпази от удара, който Гарион вече нанасяше. Мечът на риванския крал отплесна оръжието на малореанеца, разцепи шлема му и стигна почти до кръста на нещастника. Без да губи време, Гарион го издърпа от гърчещото се тяло и се обърна към човека с факлата.
— Милост! — извика той и се опита да обърне коня си. — Милост!
Викът вбеси Гарион още повече и той стисна зъби, замахна ожесточено и изпрати главата на убиеца далеч в тъмнината. Само миг след това препусна след последния от бандитите.
Отне му по-малко от минута да го настигне. В началото се водеше само по звука, но скоро вече можеше да различи смътния силует на бягащия. Той го заобиколи отдясно и рязко спря коня си на пътя му.
— Кой си ти? — провикна се брадатият малореанец. — Защо ни нападна?
— Аз нося правосъдие — рече Гарион и замахна.
Непознатият с ужас се взря в огромния меч, който стърчеше от гърдите му, със задавена от кръвта въздишка се изхлузи от него и се свлече безжизнен на земята.
Все още без да изпитва нищо, Гарион слезе от коня и избърса меча си в туниката на мъртвеца, почти машинално сграбчи юздите на коня му и се запъти към мястото на битката. Като стигна, внимателно огледа жертвите си за признаци на живот, успя да събере още три коня и пое към лагера.
Силк стоеше до Тот при конете.
— Къде беше? — попита той шепнешком.
— Имахме нужда от коне — отговори Гарион, докато слизаше от коня си, и подаде юздите на пленените коне на Тот.
— Малореански — продължи Силк. — Ако може да се съди по седлата. Къде ги намери?
— Чух собствениците им да си говорят за посещението на една мургска ферма, докато минаваха покрай лагера ни.
— И не ме покани с теб?
— Съжалявам, но трябваше да бързам. Не исках да се изгубят в мъглата.
— Четирима? — продължи Силк.
— Останалите четири коня не можах да ги намеря. Надявам се, че тези ще са достатъчни да наваксаме за загубените при корабокрушението.
— Осем души! — учуди се дребосъкът.
— Успях да ги изненадам. Не беше кой знае каква битка. Хайде да си лягаме.
— Не би било лошо да се по измиеш преди да си легнеш. Нервите на Се’Недра са доста деликатни и сигурно няма да й се отрази добре, като се събуди и те види целия в кръв.
Утрото дойде в още по-гъста мъгла. Беше влажно и студено. Виждаха се само провисналите клони, обсипани с бляскави перлени нанизи от капчиците вода по тях.
— Поне ни прикрива — отбеляза Гарион.
— Да. Но затова пък крие и от нас доста неща — отвърна Сади. — Гората пред нас се слави с доста лошо име.
— Колко е голяма?
— Може би е най-голямата на света — отговори Сади, докато вдигаше един вързоп на коня си. — Простира се на стотици левги. Само на мен ли така ми се струва, или тази сутрин имаме повече коне?
— Снощи съвсем случайно открих още четири.
След като закусиха и опаковаха и готварските прибори на Поулгара, се запътиха към скритата в мъгла гора. Докато яздеха, Гарион чу разговора на Дурник и Силк, които се движеха точно зад него.