— Какво правеше снощи? Имам предвид, когато намери Зит в пазвата на Лизел.
— Тя ще докладва на Джевълин, когато всичко това свърши — отговори Силк. — Ще ми се той да не разбере за някои неща. Ако не успея да я убедя с разум, ще ми се наложи да го направя с чувства.
— Горкото момиче.
— Повярвай ми, Дурник, тя може да се грижи сама за себе си. Двамата играем игра, но в случая не разчитах на присъствието на Зит.
— Вие драснианците вечно ли играете такива игрички?
— Разбира се. Така си убиваме времето, особено през зимата. В Драсния зимите са дълги и скучни. Това ни помага да изостряме сетивата си.
Първите дървета вече се очертаваха на фона на мъглата. Бяха почти голи — зимата беше близо. Докато навлизаха под усуканите клони, Гарион се огледа. Не знаеше какви са тези дървета. Имаха фантастични форми. Клоните им се сучеха към небето около покритите с мъх стволове. Те пък бяха осеяни от безброй чворове, дълбоко впити в грубата им кора, които създаваха гротескната прилика с ужасно изкривени от болка човешки лица. Земята бе застлана с дълбок пласт опадали листа, изгнили и почернели. Нагоре клоните се губеха в сиво-бялата мъгла.
Се’Недра се загърна в наметалото си и потрепери.
— Трябва ли наистина да минаваме оттук?
— Мислех, че обичаш дърветата — рече Гарион.
— Не и тези. В тях има нещо жестоко. Имам чувството, че се мразят.
— Да се мразят? Дърветата?
— Да. Те се блъскат и мачкат, за да достигнат слънцето. Отвратително място.
— Опитай се да не мислиш за това — посъветва я той.
Продължиха навътре и все по-навътре в гората. Яздеха в тишина, настроението на всички се беше помрачило от просмукващата се от странните дървета враждебност.
По пладне спряха да хапнат набързо и продължиха през мрачната гора.
— Мисля, че изминахме достатъчно път за днес — каза по едно време Белгарат. — Да запалим огън и да опънем палатките.
Може би беше просто неговото въображение или викът на някоя птица, но с първите пламъци на огъня Гарион чу изпълнен с болка писък, който сякаш идваше от самите дървета. В него бяха смесени ужас и гняв. Той се огледа и видя как жестоките човешки образи по стволовете се раздвижват на колебливата светлина на огъня.
След като се нахраниха, Гарион се отдалечи от лагера. Все още чувстваше празнотата, останала в душата му след битката. С изненада откри, че вече не помни подробностите от снощи. Пред очите му изникваха неясни картини на плискаща се кръв под мъждивата светлина на факлата. Видя ездачите да падат от конете си, видя и главата на човека с факлата да отлита далеч в мъглата.
— Говори ли ти се за това? — чу се гласът на Белгарат зад него.
— Не особено, дядо. Не мисля, че би одобрил това, което направих, затова нека да не продължаваме. Няма начин да те накарам да разбереш.
— Аз те разбирам, Гарион. Просто не смятам, че по този начин си постигнал нещо. Ти уби… колко?
— Осем.
— Толкова много! Добре, уби осем малореанци. И какво доказа по този начин?
— Не го направих, за да доказвам нещо, дядо. Просто исках да съм сигурен, че те никога повече няма да го правят. Дори не съм сигурен, че точно те са онези, които са убили мургските фермери. Чух, че са направили нещо подобно някъде, и исках да ги спра.
— Наистина. Спря ги. Как те кара да се чувстваш това сега? По-добре ли?
— Не. Всъщност не. Не ги убих, защото бях ядосан. Просто почувствах, че трябва да го направя, и го направих. И след като вече така и така нищо не може да бъде променено, бих предпочел да забравим за случилото се.
— Добре тогава. Стига да помниш това, мисля, че не си се увредил сериозно — рече Белгарат, след като го изгледа дълго и изпитателно. — Да се връщаме при огъня.
Гарион спа лошо тази нощ. Се’Недра също непрекъснато се въртеше и говореше насън.
На сутринта Белгарат стана и се огледа наоколо с горчива гримаса.
— Това е налудничаво! — избухна той. — Къде е слънцето?
— Зад мъглата и облаците, татко — отговори Поулгара, докато спокойно решеше дългата си черна коса.
— Знам, Поул, но искам да го видя поне за момент, за да определя посоката. Ако не успея, може да се окаже, че се въртим в кръг.
Тот, който беше зает с огъня, стана и отиде пред възрастния човек. Лицето му както винаги в подобни случаи беше изразително. Той посочи с ръка в една посока, която се отклоняваше от маршрута, който бяха следвали.
— Сигурен ли си? — рече Белгарат и се намръщи.
Тот кимна.
— Друг път минавал ли си оттук?
Немият великан отново кимна и пак посочи.