— Изпий това — каза му той тихо. — Ще се почувстваш малко по-добре.
Сади поднесе чашката към устните му. Човекът отпи бавно и отново легна по гръб. Не след дълго на лицето му се появи спокойна усмивка.
— Така! По-добре е, нали?
— Да — изграчи той.
— Хубава битка се получи, нали?
— Искахме да ви изненадаме, ама май изненадата беше за наша сметка.
— Как каза, че беше името на онзи, който ви е пратил? Все ги забравям тези имена?
— Моргат — издаде се гролимът с изненадано изражение. — Владетелят на Рак Ктан.
— Да бе, спомних си. Но не мислиш ли, че той би трябвало да ви даде повече хора?
— Тези са наемници. Вербувах ги в Рак Ктан. Казаха, че са професионалисти, но… — Той започна да кашля.
— Полека, ще се преумориш — прекъсна го Сади. — Та защо се интересува от нас този Моргат?
— Той изпълнява заповеди на Агачак — отговори гролимът. Гласът му се бе превърнал в шепот. — Агачак не е човекът, който ще остави съдбата да решава, а в Рак Урга бяха отправени доста сериозни обвинения. Чух, че е наредено на всеки гролим да ви търси.
— Така си и знаех — въздъхна Сади. — Защо никога не ми вярват! Кажи ми сега, как успя да ни намериш?
— Ктраг Яска беше — каза гролимът. — Проклетият му глас упътва жреците подире ви. За лилавите гролими песента му е като пътеводна светлина, разпространяваща се над Ктхол Мургос.
Умиращият смогна да поеме дълбоко дъх и замаяният му поглед се избистри.
— Какво имаше в чашата?
Той блъсна ръката на Сади и се опита да седне, но трепна и се отпусна безжизнен назад.
— Мъртъв е — рече Сади. — Това му е лошото на орта: лошо се отразява на сърцето. А пък и човекът и без това си беше достатъчно зле. Съжалявам, Белгарат, но това беше най-доброто, което можех да направя.
— Достатъчно беше, Сади — отговори старецът безизразно. — Ела с мен, Гарион. Ще се наложи да си поговорим доста с Кълбото.
— Има ли някаква възможност това да изчака, Белгарат? — продължи Сади, като се оглеждаше нервно. — Смятам, че трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
— Надали ще се върнат, Сади — намеси се Силк.
— Нямах това предвид, Келдар. По тези места не е разумно да се задържаме дълго в близост до трупове, а вече стояхме тук достатъчно.
— Би ли ми обяснил защо? — попита Гарион.
— Забрави ли какво ви е предупредил сендарът на пътя?
— За равинерите ли говориш?
— Да. И какво по-точно ви каза?
— Каза, че са някакви таласъми, дето се хранели с трупове. Това са бабини деветини!
— Страхувам се, че не са. Тези истории съм ги чувал от първа ръка. При всички случаи най-добре да се махнем оттук. Хората, които живеят в или в близост до гората, не погребват умрелите. Изгарят ги.
— Никога не съм държал на това — рече Дурник.
— Не става въпрос дали държим, или не, Дурник, това е нещо, което се прави в интерес на живите, а не на умрелите.
— Добре де — обади се Силк. — Как би трябвало да изглеждат тези таласъми? Има какви ли не животни, които биха могли да разравят гробовете.
— Не са животни, Келдар. Хора са или поне така изглеждат. Обикновено са лениви и излизат само нощем, но по време на война или епидемия, когато огромен брой трупове стоят незаровени, изпадат във възбуда. Миризмата на смърт ги подлудява. Не се спират пред нищо, когато са в такова състояние.
— Татко — попита Поулгара, — вярно ли е това?
— Възможно е. И аз съм чувал някои доста неприятни неща за тези гори. Но обикновено такива неща не ме вълнуват и затова не съм ги проучвал по-обстойно.
— Всеки край си има своята ужасна история за призраци и чудовища — добави Силк. — Само малките деца се страхуват от тях.
— Нека се уговорим така, Келдар — настоя Сади. — Ако успеем да излезем от гората, без да ги срещнем, смей ми се колкото щеш, но нека да се махаме оттук.
— Не приемам хипотезата за съществуването на таласъми, но пък от друга страна, не вярвах, че съществува и елдрак, а го видях с очите си. Ще продължим. Двамата с Гарион можем да поговорим с Кълбото и по-късно.
Тот отново застана начело на групата и продължиха в галоп по едва забележимата пътека, която водеше на югозапад. Движеха се с такава бързина, че копитата на конете им отхвърляха назад буци пръст. Разкривените дървета продължаваха да ги зяпат, докато те профучаваха покрай тях. Гарион знаеше, че е само въображението му, но през цялото време му се струвате, че дърветата се хилят злокобно.
— Чакайте! — изкомандва Силк. — Спрете! Чух нещо от тази посока.
Всички се заслушаха през шумното дишане на конете. Някъде откъм изток долетя писък.
— Ето! Пак! — рече Силк и обърна коня си.
— Какво правиш? — попита Белгарат.