— Ще ида да проверя.
Тот обаче препречи с коня си пътя на драснианеца.
— Тот, трябва да ида да видя.
Гигантът поклати глава.
— Тот — обади се Гарион. — Това, което ни каза Сади, истина ли е? Има ли равинери?
Лицето на гиганта се натъжи и той отново кимна.
Още един вик проехтя през мъглата. Този път беше доста по-близо.
— Кой е? Кой вика? — чу се гласът на Се’Недра.
— Хората, които ни нападнаха — съобщи Ерионд с уплашен глас. — Това са оцелелите. Нещо ги избива един по един.
— Равинери? — попита Гарион.
— Сигурно. Каквото и да е, е нещо ужасно.
— Идват право към нас. Да се махаме оттук! — рече Сади и заби пети в хълбоците на коня си.
Препуснаха, без дори да се опитват да спазват посоката. Сляпата езда продължи около половин миля, преди Поулгара да дръпне юздите на коня си и да спре.
— Какво има, Поул? — рече Дурник.
— Има някой пред нас — прошепна тя.
— Равинер ли? — попита Гарион.
— Не. Един от разбойниците е. Опитва се да се скрие.
— На какво разстояние е?
— Не е далече — каза тя и продължи да се взира напред. — Ето сега е зад онова дърво със счупения клон.
Гарион напрегна очи и успя да различи полускрита зад един коренак фигура — мъжът подаваше глава над мокрите листа. В същия момент някакво друго движение привлече погледа му. От дърветата се появи някаква клатушкаща се фигура. Сива и почти невидима на фона на мъглата, тя беше толкова слаба, че приличаше на скелет, увит в парцали, изцапани с кал и кръв. Бледият череп на съществото бе покрит с рядка коса, то беше силно приведено напред, ръцете му висяха до земята, а устата му зееше отворена.
Последваха го и други. Издаваха някакво мучене, което не изразяваше нищо смислено, а чисто и просто техния глад.
— Кани се да бяга — съобщи Поулгара.
С отчаян вик скритият разбойник скочи и побягна. Равинерите го последваха моментално и кокалестите им крака ги понесоха напред с удивителна скорост. Когато разбойникът най-накрая изчезна от погледите на Гарион и приятелите му, преследвачите бяха на не повече от няколко метра след него.
Викът му бе смразяващ. Той се повтори веднъж, и още веднъж, и още веднъж…
— Убиват ли го? — попита Се’Недра с треперещ глас.
Лицето на Поулгара бе станало бяло като платно.
— Не.
— Какво правят? — настоя Силк.
— Изяждат го.
— Да, но… — продължи той. Писъците не секваха. — Нали е още…
Той се втренчи в нея с широко отворени очи. И последната капка кръв се изцеди от лицето му и то стана мъртвешки бледо.
— Жив — довърши вместо него Се’Недра.
— За това се опитвах да ви предупредя, ваше величество — рече Сади. — Като полудеят, не правят разлика между живи и умрели. Ядат всичко, което им попадне.
— Тот — внезапно се обади Белгарат. — Можем ли по някакъв начин да ги прогоним?
Немият поклати глава и се обърна към Дурник, като жестикулираше ожесточено и сочеше главата и стомаха си.
— Казва, че не са достатъчно умни, за да ги е страх. Единственото нещо, което ги движи, е гладът.
— Какво ще правим сега, татко? — настоя Поулгара.
— Ще се опитаме да им избягаме. Ако някой от тях ни се изпречи на пътя, ще трябва да го убием. Колко дълго могат да тичат? — попита той Тот.
Гигантът описа дъга над главата си, после още една и после още една.
— С дни — преведе Дурник.
Лицето на стареца потъмня.
— Да тръгваме! — каза той на Сади. — И не се отделяйте един от друг.
Първата атака дойде след по малко от миля. Десетина бледолики равинери изскочиха пред тях от гъсталака и се опитаха да отрежат пътя им.
Гарион пришпори коня си напред и започна да ги съсича с меча си. Без да се замислят за опасността, те протягаха хилавите си ръце, за да го свалят от седлото. От тях се носеше ужасната миризма на гниещо месо. При първата атака той изби половината, после обърна коня си и довърши и останалите.
— Откъде ли си намират дрехите? — попита Силк, когато продължиха пътя си.
Вместо отговор Тот направи жест, сякаш копае.
— Казва, че ги изравят от умрелите — уточни Дурник.
— Това обяснява вонята — рече дребосъкът и повдигна рамене.
Следващите няколко дни се сляха в съзнанието на Гарион. Налагаше се да сменят Белгарат и Поулгара на всеки четири часа. Щитът, който той и Дурник простираха около своите приятели, ставаше все по-тежък и по-тежък с всяка измината миля. Мъглата все така не се вдигаше и не се виждаше на повече от десетина метра. Ужасните лица на дърветата изникваха без никакво предупреждение от млечнобялата пелена. Често се виждаха и сивите прегърбени силуети на равинерите. Глухото им мучене идваше от всички страни.