Нощно време кошмарът продължаваше със страшна сила. Съществата се събираха около щита, дращеха с нокти по него, а ужасното им мучене свидетелстваше за неутолимия им животински глад. Изтощен от огромния товар на деня, Гарион не само че продължаваше да го носи на плещите си и нощем, но освен това трябваше да се бори и със съня. Когато идваше неговият ред, той бе принуден да извика на помощ всяко зрънце от волята си. Сънят беше по-страшният враг. Той се удряше и щипеше. По едно време даже притисна левия си крак с един грамаден камък, с надеждата, че болката ще му попречи да заспи. Най-накрая обаче всички тези методи се провалиха и главата му клюмна.
Събуди го миризмата на гнила плът. Точно над главата му стоеше равинер. Зяпналите му очи бяха лишени от всякаква мисъл. Зеещата уста беше пълна с изпочупени гниещи зъби. С черните си ръце, завършващи с отвратителни черни нокти, съществото посегна към него. Гарион изкрещя пронизително и със силата на волята си нанесе мощен удар, който запрати равинера в храсталака. После кралят на Рива възстанови бариерата, която бе започнала да се разпада.
Накрая групата стигна югоизточния край на гората и излезе от прегръдката на забуления от мъгла гъсталак.
— Ще продължат ли да ни гонят? — попита ковачът своя ням приятел. Гласът му беше толкова отпаднал, че думите едва се отронваха от устата му.
Тот отговори със серия от неясни жестикулации.
— Какво казва? — обади се Гарион.
— Докато мъглата не се вдигне, най-вероятно няма да се откажат — продължи Дурник С немощния си глас. — Слънцето ги гони, но сега то е скрито от мъглата.
— Ще трябва да поддържаме щита напрекъснато, така ли?
— Страхувам се, че да.
Ливадите, през които яздеха, бяха също толкова грозно място. Покрити бяха с ниски трънаци и локви застояла вода. Мъглата се виеше и люшкаше, но винаги на границата на зрението се виждаха дрипавите прегърбени фигури.
Дойде ред на Белгарат и Поулгара да поемат щита и Гарион се отпусна на седлото, треперещ от преумора.
И в същия момент съвсем слабо долови миризмата на солена вода.
— Морето! — извика Дурник. — Стигнахме морето.
— Сега ни трябва само кораб — напомни му Силк.
Тот както винаги посочи напред.
— Казва, че имало кораб, който ни чака.
— Кораб ли! — рече Силк изумен. — Кога пък успя да ни намери кораб?
— Не знам — отговори Дурник. — Не ми е казвал.
— Дурник — продължи Силк. — Как разбираш какво казва? На мен неговите жестове не ми говорят нищо.
— Не знам и аз. Не съм се замислял над това. Просто ги разбирам.
— Вълшебство ли използваш?
— Не. Сигурно е, защото обикновено работим заедно. Това сближава хората.
— Да бе.
Изкачиха един хълм, от който се виждаше каменистият плаж. Дългите вълни израстваха от обгърнатото с мъгла море и стоварваха яда си върху камъните. Само миг след това с глухо съскане се връщаха обратно, за да започнат всичко отначало.
— Не виждам кораба, който обеща Тот — простена Силк. — Къде е?
Тот посочи с ръка някъде напред в мъглата.
— Наистина ли? — Гласът на дребосъка беше скептичен.
Тот отново потвърди.
Стенанията на равинерите станаха по-настоятелни, прегърбените им фигури започнаха да се мяркат съвсем наблизо. Те протягаха отвратителните си ръце в израз на някакво отчаяно желание за храна, но не смееха да се доближат.
— Само на мен ли така ми се струва, или нещо тук ги плаши? — обади се Велвет.
— Да — съгласи се Дурник. — Няма да слязат до брега.
Той се обърна към Тот и го попита:
— Страх ли ги е?
Гигантът раздвижи ръце.
— Става дума за нещо, по-гладно и от самите тях. То ги плаши.
— Акули? — предположи Силк.
— Не, самото море.
Уморените до смърт хора спряха на брега и слязоха от конете.
— Добре ли си, татко? — попита Поулгара възрастния човек, който стоеше облегнат на седлото си с поглед, вперен в гъстата завеса, стелеща се над тъмната вода.
— Какво? А, добре съм, Поул. Просто съм малко объркан. Ако там наистина има кораб, ще ми се да знам кой го е уредил и как е знаел къде точно да ни чака.
— Още повече — добави Силк — как точно ще разберат дали сме пристигнали. Тази мъгла е непрогледна.
— Тот казва, че те вече знаят и ще се появят до половин час — отговори Дурник.
— О! — рече Белгарат. — И кой е изпратил кораба?
— Казва, че била Кайрадис.
— Съвсем скоро ще ми се наложи да си поговоря с тази млада дама. Поведението й доста често взе да ме смущава.
— Те си отидоха — обади се Ерионд, който галеше врата на своя жребец.
— Кои?
— Равинерите — отвърна младежът и посочи към хълма. — Отказаха се и се връщат в гората.