— И даже не казаха довиждане! — констатира Силк с крива усмивка. — Какво става с обноските в наши дни!
Корабът, който изплува от мъглата като призрак, имаше доста любопитна конструкция. Носът и кърмата бяха вдигнати високо, а на двете абсолютно еднакви мачти се мъдреха доста широки платна.
— Какво го движи? — попита учудено Се’Недра, вперила озадачено поглед в кораба.
— Не знам — отговори Гарион.
— Няма гребла, а за вятър въобще не може да се говори.
Кралят на Рива огледа внимателно кораба и видя, че заключенията й са правилни. Гребла нямаше, но въпреки неподвижността на мъгливия въздух корабът плавно се приближаваше.
— Да не е магия? — попита тя.
Той насочи съзнанието си за да долови и най-нищожния знак за нещо подобно, но такъв нямаше.
— Май няма. Или поне такава, която да ми е позната.
Белгарат също гледаше кораба намръщено.
— По какъв начин се движат, дядо?
— Това е форма на магьосничество, което дава доста непредвидим и често слабо надежден резултат.
Изражението му беше недоволно.
— И ти искаш да се качим на борда на това чудо? — обърна се той към Тот.
Той кимна.
— Ще ни закара ли до Веркат?
Последва ново кимване.
— Искаш да кажеш, че ще ни закара, ако феята, която го движи, не се умори или не й писне и не реши да ни запрати в обратната посока.
Тот вдигна ръце във въздуха.
— Казва, че можем да се доверим.
— Как ми се ще повече да не я чувам тази фраза!
Корабът забави ход, от борда се спусна широка рампа, чийто долен край потъна в около метър вода. Тот поведе коня си, който се дърпаше, и прегази водата до рампата. Когато я достигна, се обърна към групата и ги изгледа очаквателно.
— Казва ни да го последваме.
— Разбрах, Дурник. Да тръгваме тогава.
23.
Моряците на странния кораб носеха груби туники с качулки. Лицевите им кости изпъкваха видимо и придаваха на лицата им недодялан вид. Всички бяха неми като Тот. Вършеха работата си в абсолютна тишина. За Гарион, който бе свикнал на постоянната врява и ругатни на черекските моряци, тази тишина беше необичайна и даже изнервяща. Дори и самият кораб не издаваше нормалните звуци. Нямаше пляскане и скърцане на гребла. Гредите не пукаха под натиска на вятъра, единственото нещо, което се чуваше, беше плискащата се в бордовете вода.
Когато брегът се стопи в мъглата, вече нямаха никакъв ориентир. Безмълвният кораб продължи напред.
Гарион стоеше, прегърнал Се’Недра през раменете. Страшната умора от прехода през гората на равинерите в комбинация със странната тъга на черната морска вода, обгърната в мъгла, придаде на мислите му меланхоличен и абстрактен характер. Той просто стоеше изправен до уморената си съпруга, която се беше сгушила в прегръдката му, и наблюдаваше безизразно белия безкрай.
— Какво е това! — чу се зад гърба му гласът на Велвет.
Той се обърна и погледна към кърмата. От мъглата като призрак изплува някаква птица с огромни крила. Крилата не помръдваха и птицата се носеше в мъгливия въздух, сякаш беше безплътен дух.
— Албатрос. — каза Поулгара.
— Те не бяха ли поличба за беди?
— Защо питаш, принц Келдар? Да не си суеверен?
— Не, но… — Той не довърши.
— Морска птица, нищо повече — успокои го тя.
— Защо има такива огромни криле? — попита Велвет.
— Нужни са й за огромните разстояния над водата, които преодолява. Те я държат във въздуха дори когато не ги размахва. Много е практично — каза Поулгара.
Огромната птица изкряска нещо и след миг изчезна нейде в безкрая на люшкащото се море.
— Какво каза? — попита Дурник със странно притаен глас.
— Доста официално и сдържано изявление. Морските птици са винаги такива. Сигурно защото прекарват много време в самота. Тя им дава време внимателно да подредят мислите си. Сухоземните птици бръщолевят безспир. За разлика от тях, морските са по-сдържани.
— Странни същества са. Имам предвид птиците. Не можеш никога да привикнеш към тях — продължи тя, като гледаше със загадъчно изражение сякаш издяланата от алабастър птица, която пак се появи, размаха огромните си криле и увисна в мъглата право над носа.
Белгарат, който стоеше взрян в учудващо опънатите в безветрения въздух платна, изръмжа и се обърна към Тот.
— Колко трае пътуването до Веркат?
В отговор гигантът отмери кратко разстояние с ръцете си.
— Това, приятелю, е доста относително.
Гигантът разпери широко пръстите на ръката си.
— Около пет часа — рече Дурник.
— В такъв случай се движим по-бързо, отколкото изглежда. Интересно ми е как карат феята да се концентрира върху това за толкова дълго време. Досега не съм срещал такава, която е способна да задържи една мисъл в главата си за повече от минута.