— Да го питам ли? — предложи Дурник.
— По-добре недей — отвърна той. — Сигурно отговорът няма да ми хареса.
Северозападният бряг на остров Веркат изплува с тъмните си контури на хоризонта малко преди да настъпи вечерта. Албатросът все още ги водеше. Гарион вече можеше да види, че хълмовете зад каменистия плаж са покрити с вечнозелени растения, над които се стеле мъгла. На известно разстояние от плажа се виждаха мъждукащи светлини в прозорците на някакво селце. От него към брега имаше светла пътека от факли. Съвсем слабо до слуха му долитаха песни. Думите все още не се различаваха, но по тона можеше да се съди за голяма тъга.
Корабът безшумно се носеше през плиткия залив. Накрая носът му бавно се опря в някакъв кей, който повече приличаше на скала, а не на нещо, направено от хора. На кея стоеше висок мъж, облечен в бяла ленена дреха. Въпреки че по лицето му нямаше бръчки и веждите му бяха гарвановочерни, косата му беше сребристо бяла и приличаше на тази на Белгарат.
— Добре дошли! — поздрави ги той.
Гласът му беше дълбок, но удивително нежен.
— Аз се казвам Вард. Очакваме ви от много дълго време. Книгата на небесата ни възвести идването ви още преди векове.
— Сега разбираш защо ги мразя тези хора. Никак не ми харесва, когато някой се прави, че знае всичко.
— Прости ни, свети Белгарат — рече мъжът с тънка усмивка. — Ако това би те успокоило, няма да споменем за нещата, които прочитаме в звездите.
— Добър слух имаш, Вард — отбеляза старецът.
— Щом казваш — усмихна се непознатият и продължи: — Подготвихме подслон за вас. Храната също е готова. Преходът ви е бил труден и съм сигурен, че сте доста уморени. Последвайте ме, ако обичате! Хората ми ще се погрижат за конете и багажа ви.
— Много мило от ваша страна — поблагодари Поулгара, докато немите моряци спускаха рампата.
Вард се поклони и отвърна:
— Поласкани сме от присъствието ви, лейди Поулгара! Още от началото на третия век сте обект на нашето дълбоко уважение.
Пътеката, която водеше от кея към селото, беше тясна и криволичеше без видима причина.
— Страхувам се, че селцето ни ще ви се стори доста грубовато в сравнение с величествените градове на Запада — извини се предварително мъжът в белите одежди. — Никога не сме били особено придирчиви към удобствата.
— Като се позамислиш, няма някаква особена разлика между домовете ни — успокои го Белгарат и тръгна към светлините на прозорците.
Селището се състоеше от двадесетина къщи от камък със сламени покриви. Изглеждаха произволно разпръснати, без никаква следа от улици или нещо подобно. Навсякъде обаче цареше необичайна чистота. Нямаше ги характерните за такива места купища боклуци. До един праговете на къщите бяха протрити от влизането и излизането на обитателите им.
Вард ги отведе до една доста голяма сграда в центъра на селото и отвори вратата.
— Това ще бъде вашият дом, докато стоите при нас. Масата ви чака, а няколко от моите хора ще останат, за да ви помогнат. Ако пожелаете нещо, моля, изпратете да ме повикат.
След като изрече това, домакинът им се поклони и се отдалечи в мъглата.
Вътрешността на къщата не бе разкошна, но и в никой случай не можеше да се нарече бедна. Във всяка стая имаше по една ниска камина, от която бликаше топлина и светлина. Вратите бяха сводести и всички стени бяха варосани. Мебелите бяха обикновени, но здраво направени, а леглата бяха постлани с дебели одеяла.
В средата на най-голямата стая имаше пейки и маса, върху която бяха подредени глинени съдове с най-различни ястия. Уханията, които се разнасяха от тях, веднага напомниха на Гарион, че от няколко дни не е хапвал нищо топло.
— Странни хора — отбеляза Велвет, докато сваляше наметалото си — но гостоприемството им е безукорно.
След като прекара известно време във втренчено наблюдение на масата, Силк се обади:
— Като добри гости не бихме желали да обидим домакините си и да оставим вечерята да изстине, нали? Не знам за вас, но аз умирам от глад!
Предложените им блюда бяха вкусни. Всичко беше семпло, но идеално подправено. Основното ястие бе идеално опечено месо на някакво животно, което Гарион не можеше да разпознае, но много хареса.
— Какво е това чудно печено? — поинтересува се Се’Недра, докато вземаше още едно парче.
— Козе, предполагам — отговори Поулгара.
— Козе?
— На такова ми прилича.
— Ама аз не понасям козе.
— Това ти е третото поредно парче, скъпа.
След като се нахраниха, всички се настаниха край огъня. Гарион се почувства обзет от умора, но му беше прекалено удобно, за да стане и да отиде да си легне.