— Почувства ли нещо, което да те накара да мислиш, че Зандрамас е била тук? — попита го Силк.
— Какво? О, не. Нищо.
— Май се старае да избягва всяко населено място — намеси се Белгарат. — Не мисля, че й се е наложило да идва в селото. Утре сигурно ще трябва да станеш рано и да видиш дали няма да попаднеш на следите й в околността.
— Не е ли тръгнала направо към Рак Веркат? — предположи Силк. — Там има много кораби, а както знаем, тя иска да отиде в Малореа.
— Може и да е подходила по друг начин — рече старецът. — За главата й има обявена награда, а жителите на Рак Веркат, както и тези на Рак Хага, сигурно биха искали да я осребрят. За всяка стъпка от своето пътуване тя се е подготвяла предварително и не мисля, че би оставила и най-малкото нещо в ръцете на съдбата сега, когато е стигнала толкова далеч.
Сади влезе в стаята и попита:
— Лизел, ще ми върнеш ли змията?
— О, извинявай, Сади! Съвсем бях забравила за нея.
Тя бръкна внимателно в пазвата си и извади оттам малкото зелено влечуго. Силк мигом се отдръпна с ужас.
— Наистина! Не се опитвах да ти я открадна — рече Велвет. — Просто на горкичкото животинче му беше студено.
— Разбира се — отговори той и си прибра змията.
— Исках да я стопля, Сади. Нали не би искал да се разболее?
— Загрижеността ти е направо трогателна!
Той се отдалечи към стаята, си със Зит, мързеливо увита около китката му.
На сутринта Гарион оседла коня си и отиде до каменистия плаж. Там спря, огледа брега и тръгна на северозапад.
Горният край на осеяния с камъни плаж беше побелял от донесените от морето дърва. Докато яздеше, погледът му безцелно отскачаше от купчина на купчина. Тук-там очите му срещаха и по някоя ръбеста греда — мълчаливо свидетелство за нечие корабокрушение. Остатъците, които виждаше, можеха да принадлежат на кораби, разбити преди векове и много далеч оттук.
„Наистина, интересно — рече сухият глас в главата му, — но вървиш в грешната посока.“
„Къде беше?“ — отговори му Гарион и дръпна юздите на коня.
„Защо всеки наш разговор започва с този въпрос? И без това отговорът няма да значи нищо за теб. Защо тогава го дириш? Обърни се и тръгни обратно! Следите започват от другата страна на селото. Нямаш време да заобиколиш целия остров, за да ги намериш,“
„Зандрамас и синът ми още ли са тук?“
„Не — отговори гласът. — Тя тръгна преди около седмица.“
„В такъв случай, изглежда, я настигаме“ — рече Гарион — и надеждата отново се съживи.
„Логично предположение.“
„Накъде тръгна?“
„Към Малореа. Това вече го знаеше, нали.“
„Би ли бил малко по-конкретен? Малореа е доста голяма.“
„Не така, Гарион! УЛ ти каза, че откриването на сина ти си е твоя задача. Аз не мога да ти помогна повече, отколкото ми е позволено. А, и между другото, наглеждай Се’Недра.“
„Се’Недра ли? Защо?“
Гласа вече го нямаше. Гарион изруга и пое по пътя назад.
На около левга на юг от селото, където заливът, прикрит от две големи скали, свършваше, мечът го дръпна. Гарион го извади и подкара коня нагоре по хълма, като сложи меча на Желязната хватка напряко през седлото.
Следата водеше към горичка вечнозелени растения. За момент Гарион спря, за да прецени положението. Реши, че е най-добре да се върне при останалите и да им каже за откритието си, вместо да тръгне след Зандрамас сам. Докато обръщаше коня си, за миг зърна плитките води на залива. Там лежаха останките на малък кораб. Лицето му пребледня. Отново тези, които бяха помогнали на Зандрамас, бяха възнаградени със смърт. Той срита яростно животното и се втурна към селото в лудешки галоп.
— Е? — попита го Белгарат, който седеше пред огъня с чаша в ръка.
— Следите започват около левга на юг оттук.
Поулгара, която седеше на масата, вторачена в някакъв пергамент, вдигна глава и попита:
— Сигурен ли си?
— Кълбото е — рече Гарион, докато сваляше наметалото си. — Да, имах ново посещение от нашия приятел. Той ми каза, че Зандрамас е тръгнала оттук преди около седмица и че се е запътила към Малореа. Това е всичко, което успях да изкопча. Къде е Се’Недра? Искам да й съобщя, че се доближаваме.
— Тя спи, скъпи — рече Поулгара, свивайки внимателно пергамента.
— Това да не е част от онези книги, които дядо все търси?
— Не, просто рецептата за супата, която ни дадоха снощи. — Тя се обърна към Белгарат. — Е, татко, отново ли тръгваме по следите?
Той остана известно време замислен, втренчен в танцуващите по жаравата пламъци, и сетне отговори:
— Не съм сигурен, Поул. Доведени бяхме тук по далеч по-специална причина от откриването на тази следа. Поне така мисля. Може би трябва да останем тук ден-два.