— Но, татко, успяхме да наваксаме доста от преднината й. Защо да си пилеем времето тук?
— Наречи го предчувствие, но смятам, че тук ни очаква нещо твърде важно.
— Мисля, че това би било грешка, татко.
— Твоя воля, Поул. Никога не съм те заставял да мислиш като мен.
— Да, само че ми казваш какво да правя!
— Това е мое право. Дълг на бащата е да насочва делата на децата си. Сигурен съм, че разбираш това.
Вратата се отвори и от забуления в мъгла ден в стаята влязоха Силк и Велвет.
— Намери ли следата, Гарион? — попита Силк, докато сваляше наметалото си.
— Слязла е на брега на около една левга на юг и после е потопила кораба, с който е пристигнала. Останките му лежат на дъното на петдесетина метра от сушата. Сигурно заедно с целия екипаж.
— Значи влиза във форма — отбеляза драснианецът.
— Ти какво прави досега?
— Душех наоколо.
— Правилният термин е „разузнаване“, Келдар — поправи го Велвет.
— Все същото, не мислиш ли?
— Разбира се, но „душа“ има някакъв неприятен нюанс.
— Открихте ли нещо? — поинтересува се Гарион.
— Нищо особено — призна Силк и се приближи към огъня, за да се стопли. — Тукашните хора са досадно любезни и доста талантливи в отклоняването на директни въпроси. Едно нещо ще ви кажа. Това тук не е никакво село или поне не е село в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Нагласено е така, че да изглежда грубовато и провинциално, а и хората се правят, че садят зеленчуци и отглеждат добитък, но всичко е само за прикритие. Инструментите им са чисто нови. По тях няма и следа от употреба, а животните им са прекалено лъскави.
— С какво се занимават тогава? — попита Гарион.
— Мисля, че са тук, за да учат — рече Велвет вместо Силк. — Бях на гости при една от жените и на масата й имаше нещо като карта. Успях да я зърна преди да я прибере. Приличаше на карта на съзвездия, нещо като картина на звездното небе.
— Астролози — изръмжа Белгарат. — Никога не съм имал особена вяра в тази наука. Звездите си променят мнението всеки четвърт час. В Пролгу един горим ми каза, че тези хора са дали, точно като тези, които живеят в Южна Малореа. Никой не знае с какво се занимават. Изглеждат плахи и смирени, но според мен това е само някаква маска. В Далия има няколко училища и не бих останал изненадан, ако това е нещо подобно. Някой от вас видя ли човек превързани очи като Кайрадис?
— Пророк ли? — рече Силк. — Аз не видях.
Велвет също поклати глава.
— Може би Тот може да ни каже нещо — предложи Поулгара.
— И как според теб можем да разберем това? Нали е ням — усъмни се Силк.
— Дурник го разбира чудесно. Те къде са между другото?
— Горе на хълма намериха някакво езеро и отидоха да видят дали в него има риба. Ерионд е с тях.
— Е, как иначе — усмихна се Поулгара.
— Не му ли омръзва? Имам предвид това да ходи непрекъснато за риба? — попита Велвет.
— Това е здравословно — рече Поул. — А е и доста по-забавно от някои други занимания. — И хвърли многозначителен поглед към чашата на Белгарат.
— Какво ще правим сега, стари друже? — обърна се Силк към Белгарат.
— Ще си седим спокойно и ще си отваряме очите и ушите на четири. Имам досадното чувство, че тук ще се случи нещо важно.
Следобед се надигна слаб вятър, който започна да раздухва мъглата, която не спираше да ги тормози през последната седмица. До вечерта небето беше изчистено с изключение на масивните облаци над хоризонта на запад, които по залез слънцето боядиса в кървавочервено.
Сади бе прекарал деня с Вард и когато се върна, изражението му показваше раздразнение.
— Успя ли да изкопчиш нещо от него?
— Нищо, което човек да може да разбере. Тези хора май въобще не са в час. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересува, е тяхната прословута „задача“. Вард не можа да ми каже в какво точно се състои тя, но събират сведения за нея, откакто свят светува.
С падането на здрача Дурник доведе Ерионд. Момчето носеше въдицата си през рамо и крачеше с провиснал нос.
— Къде е Тот? — попита Гарион.
— Каза, че имал някаква работа. — отговори Дурник, докато внимателно преглеждаше такъмите си. — Явно ми трябва по-малка кука — констатира той.
Докато Поулгара и Велвет се заеха с приготвянето на вечерята, Силк хвърли поглед към Гарион и предложи:
— Искаш ли да се поразтъпчем? Малко съм нервен.
Гарион не отговори.
Дребосъкът се изправи и го подкани отново:
— Ела с мен. Ако продължаваш да киснеш на този стол, ще пуснеш корени.