После тя се обърна към немия великан и простена през сълзи:
— Сърцето ми е празно без теб. Стъпките ми са колебливи. Сама съм и съм слаба. Моля се за теб, мой приятелю. Побързай и помогни да изпълня дълга си, защото без теб съм самотна.
Съвсем ясно на светлината от факлите Гарион видя сълзите и болката, изписана по лицето на гиганта. Той посегна към образа, но ръката му не срещна нищо и се отпусна безпомощно надолу.
Кайрадис също посегна сякаш несъзнателно. А после изчезна.
24.
Белгарат попита напрегнато:
— Сигурен ли си, че е казала Ашаба?
— Аз също я чух, дядо — потвърди Гарион току-що казаното от Силк. — Тя каза, че Детето на Мрака е стигнало в Малореа и препуска към двореца на Торак в Ашаба.
— Там няма нищо такова. Белдин и аз претърсихме мястото след Воу Мимбре.
Старецът започна да крачи из стаята.
— Че защо и е да ходи там? Това е просто една празна къща.
— Може би ще намериш отговор в Книгата на вековете — предположи Силк.
Белгарат спря и се взря в него.
— О, извинявай, май не бях стигнал още да тази част. Кайрадис каза на Вард, че трябва да ти даде Книгата. На него много-много не му се хареса, но тя настоя.
Ръцете на Белгарат се разтресоха и той ги успокои с видимо усилие.
— Важно ли е? — попита Силк с любопитство.
— Значи затова било всичко! Знаех си, че има причина да сме тук!
— Какво е Книгата на вековете? — обади се Се’Недра.
— Част от малореанските легенди. Свещената книга на пророците от Кел. По всичко личи, че сме тук, за да ми я дадат.
— Това е прекалено мътно за мен, стари приятелю — въздъхна Силк. — Хайде да идем да се преоблечем, Гарион. Целият съм мокър.
— Че как така се измокрихте вие двамата? — попита Велвет.
— Пълзяхме в тревата.
— А, ясно.
— Лизел, трябва ли вечно да се държиш така?
— Как?
— Няма значение! Хайде, Гарион.
— Какво има в нея, та толкова те дразни? — попита Гарион, когато излязоха.
— Не съм сигурен. Непрекъснато имам чувството, че ми се присмива. Струва ми се, че крои нещо и не ми казва нищо. Не знам защо, но много ме изнервя.
След като се изсушиха и преоблякоха, те се върнаха в осветената от огъня главна стая и завариха Тот там. Той седеше безучастно на пейката до вратата, огромните му ръце бяха неподвижно отпуснати върху коленете. По лицето му нямаше и помен от мъката, която Гарион бе видял в гората. Изражението му както винаги не казваше нищо.
Белгарат седеше край огъня с голяма книга с кожени корици и попиваше написаното с жаден поглед.
— Това ли е Книгата на вековете? — попита го Силк.
— Да — отговори вместо него Поулгара. — Тот ни я донесе.
— Надявам се, че в нея пише нещо, за което да си струва всичкият този път.
Докато Силк, Гарион и Тотсе хранеха, Белгарат нетърпеливо прелистваше напуканите страници на книгата.
— Я чуйте — рече най-после той, прочисти гърлото си и започна да чете на глас: — Знайте вий, които бродите из безкрайните улици на времето. Ако разделението е развалило всичко това, то не забравяйте, че разделението е в сърцето на сътворението. Звездите, светите духове и гласовете на скалите предричат деня, когато разделението ще приключи и всичко отново ще стане едно цяло. Сътворението знае, че този ден наближава и ще дойде. Два духа се борят един с друг в самото сърце на времето. И тези два духа са двете страни на едно и също нещо, което сътворението раздели. Идва денят, в който ние трябва да изберем един от тях. И изборът ни ще бъде за чистото зло или за чистото добро. И до края на дните ще царува онова, що ние сме избрали. Как обаче да знаем кое е добро и кое е зло?
— О, прозрете и тази истина — продължи Белгарат. — Камъните по света и по всички други светове шепнат безспир за онези две скали, които текат в сърцето на сътворението. Едно време те били едно цяло и заедно лежали в центъра. Но както всичко на този свят те били разделени. И в мига, когато станало това, те се изправили един срещу друг с такава сила, която унищожавала слънца. И там, където тези два камъка бъдат намерени заедно, ще бъде мястото на последния сблъсък. Ще дойде денят, когато разделението ще спре и всичко отново ще стане едно цяло. Тогава всичко ще се обедини с изключение на двата камъка. Силата, която ги дели, ще бъде прекалено голяма. В деня, когато разделението спре, един от тях навеки ще изчезне и същият ден ще ознаменува за другия вечен живот.
— Да не искат да кажат, че Кълбото е само половинка от камъка? — попита Гарион с недоверие.