Той изръмжа и се упъти назад сред дърветата.
— Какво ще прави? — попита Сади.
— И да ти кажа, няма да повярваш — отговори му Силк.
Останаха да слушат далечното виене.
Най-после Белгарат се върна. Ругаеше като бесен.
— Какво има, татко? — посрещна го Поулгара.
— Някой ни разиграва. Никакви вълци няма.
— Белгарат — рече Сади, — чух звуците ясно.
— Това е защото има само звуци и нищо друго.
— Какво ги издава тогава?
— Вече ти казах: някой ни разиграва. Да продължим напред и да си отваряме очите на четири.
Отново тръгнаха напред, като загърбиха призрачния вой. Не след дълго, вече някъде отпред, се разнесе пронизителен рев.
— Какво беше пък това? — рече Дурник и посегна към брадвата си.
— Пак е някакъв абсурд. Уверявам те, пак е някакъв номер.
В гората пред тях нещо се полюшваше. Беше сиво и огромно.
— А какво тогава е това — простена Се’Недра.
— Просто слон, скъпа. Те живеят в джунглите на Гандахар по източния бряг на Малореа.
— Как се е озовал тук?
— Не е. Това е просто проекция. Татко беше прав — някой в тези гори има доста странно чувство за хумор.
— Точно така! И сега смятам да покажа на този комедиант точно какво мисля за работата му.
— Не, татко, остави това на мен. Ти си ядосан, а това те кара понякога да прекаляваш. Нека го направя аз.
— Поулгара! — викна той ядосано.
— Да, татко? — Погледът й бе твърд и спокоен.
Струваше му доста, за да се сдържи.
— Добре, Поул, просто бъди внимателна. Този шут може да има и някой друг трик в торбата си. Не искам да рискуваш.
— Знаеш, че винаги внимавам, татко.
Тя подкара коня си леко напред, докато изпревари с двайсетина метра спътниците си.
— Много хубав слон! — рече тя на няколко метра от люлеещата се заплашително сива фигура. — Дали имаш и нещо друго, което би желал да ни покажеш?
Последва дълга пауза, след която от гъсталака наблизо се чу дрезгав глас:
— Не ми изглеждаш особено развълнувана.
— Това е, защото си допуснал няколко грешки. На първо място ушите не са достатъчно големи, а освен това опашката е прекалено дълга.
— Краката и бивните обаче си ги бива — злобно отсече гласът. — Ей сега сама ще се убедиш в това.
Сивият колос се изправи на два крака и изрева, вдигайки хобота си нагоре. И в мига, в който краката му отново докоснаха земята, се втурна към Поулгара.
— Боже, колко досадно! — рече тя и небрежно махна с ръка.
Животното мигом изчезна.
— Е? — каза тя.
От дърветата пред нея се показа фигурата на висок слаб човек с безумно рошава брада и коса, в които имаше оплетени пръчки и иглички. Облечен беше в мръсна роба, а голите му крака бяха бели като на удавник. Коленете му бяха кокалести, а пищялите му бяха белязани от венозни кръвоизливи. Държеше тънка пръчка.
— Виждам, че имаш способности, жено! — промълви той с изпълнен с неизречена заплаха глас.
— Способности? Ти ли си отшелникът, за когото чувам напоследък?
— Може би. — В очите му пробягнаха лукави пламъчета. — А ти коя си?
— Гостенка. Ако позволиш да се изразя така.
— Не обичам гости. Тези гори са мои и не обичам да ме безпокоят.
— Това никак не е любезно. Не е зле да започнеш да се слушаш от време на време какви ги говориш.
Лицето му се изкриви от гняв.
— Не смей да ми казваш какво да правя. Аз съм Господ.
— Едва ли.
— Опитай тежестта на недоволството ми тогава!
Той вдигна пръчката си нагоре и на върха й припламна искра. Изведнъж от безплътния въздух изникна чудовище, което скочи право към Поулгара. Кожата му беше люспеста, а от зейналата паст стърчаха дълги зъби. Огромните лапи завършваха с остри като бръсначи нокти.
Поулгара обърна дланта си нагоре и съществото увисна неподвижно във въздуха.
— Малко по-добре. Този път имаше повече сила.
— Пусни го! — изскимтя отшелникът и заподскача от яд.
— Сигурен ли си?
— Да. Пусни го! Пусни го!
Гласът му се превърна в хленчене.
— Щом настояваш!
Огромното чудовище с капеща от челюстите слюнка се обърна във въздуха и с ужасен рев се нахвърли върху отшелника.
Високият човек се отдръпна и вдигна пръчката пред лицето си. Чудовището изчезна.
— Занапред внимавай с чудовищата. Никога не знаеш кога може да се обърнат срещу теб.
Влудените му очи се присвиха и той насочи пръчката си към нея. От върха й право към Поулгара изхвърчаха рояк огнени топки, свистящи във въздуха.
Тя отново вдигна ръка и пламъците отскочиха към дърветата. Една от топките подпали влажните иглички на земята, където беше паднала. Вдигна се пушек. Гарион заби пети в хълбоците на коня си. В същия момент и Дурник стори същото, като размаха брадвата си.