— И на мен — беше отговорът на Се’Недра.
Двете занесоха хляба, сиренето и шунката до импровизираната маса и Поулгара щракна с пръсти и разтърси глава.
— Забравих ножа. Моля те, ще го донесеш ли, Се’Недра? — Кралицата кимна и се върна при товарния кон.
— Какво става с нея, лельо Поул? — попита Гарион напрегнато.
— Обхванала я е меланхолия, скъпи.
— Опасно ли е?
— Да, ако не се оправи бързо.
— Можеш ли да направиш нещо? Имам предвид дали е възможно да й дадеш някакво лекарство или нещо друго, за да оздравее?
— По-добре да не го правя, ако не е необходимо, Гарион. Понякога лекарствата само прикриват симптомите и изникват други проблеми. Повечето пъти е по-добре нещата да се оставят да минат от само себе си.
— Лельо Поул, не мога да продължавам да я гледам в това състояние.
— Ще трябва да потърпиш малко, Гарион. Просто се дръж, сякаш нейното поведение не ти прави впечатление. Тя все още не е готова да го преодолее. — Поулгара се обърна с топла усмивка. — А, донесе ли го? — попита тя и взе ножа от Се’Недра. — Благодаря ти много, скъпа.
Всички насядаха да се нахранят и докато гледаше втренчено малкото езерце, Дурник каза:
— Дали може да има някаква риба там?
— Не — отвърна Поулгара.
— Възможно е, Поул. Ако езерото се пълни от потоци, идващи от повърхността, някоя риба може да е била завлече на от течението и…
— Не, Дурник.
Той въздъхна.
Следобед продължиха по безкрайните виещи се галерии, следвайки трептящата факла на Белгарат. Часовете се нижеха непоносимо бавно.
— Колко още трябва да вървим, дядо? — попита Гарион.
— Трудно е да се каже. Разстоянията в пещерите не могат да се определят съвсем точно.
— Но защо въобще ни трябваше да идваме тук? Имам предвид, пише ли в Мринския сборник, или може би в Даринския, че нещо ще стане тук в Улго?
— Не, доколкото си спомням.
— Но предполагаш, че може да не сме разбрали съвсем правилно, нали?
— Нашият приятел се изрази много ясно, Гарион. Той каза, че походът ни на юг трябва да свърши при Пролгу, защото нещо, което трябва да се случи, ще се случи именно там.
— Не може ли това да стане без нас? — настояваше Гарион. — Ние се лутаме в тези пещери, а през това време Зандрамас се отдалечава все повече и повече от нас с моя син.
— Какво е това? — попита внезапно Еранд, който крачеше някъде зад тях. — Стори ми се, че чух нещо.
Всички спряха и се заслушаха. Чуваше се само пропукването на факлата на Белгарат. Бавното капане на водата, отекващо нежно някъде в тъмнината, и тежките въздишки на въздуха, преминаващ през пукнатините в скалата, прибавяха печалния си акомпанимент към обстановката. Изведнъж Гарион чу слаб звук от някаква песен. Човешки гласове, обединени в странен хор, се издигаха в особен нехармоничен, но дълбоко благоговеен химн на УЛ, повтарян от тези мрачни пещери в продължение на повече от пет хилядолетия.
— А, улгите — изрече Белгарат със задоволство. — Почти стигнахме до Пролгу. Сега може би ще открием кое е онова нещо, което трябва да се случи тук.
Извървяха още около миля по прохода, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен и ги водеше все по-надълбоко към сърцето на света.
— Як! — чу се отнякъде глас, подобен на джавкане. — Теча велк!
— Белгарат. Ляун хак — отговори спокойно старият вълшебник.
— Белгарат? — Гласът звучеше изплашено. — Зайек калиг, Белгарат?
— Марекег горим, ляун зайек.
— Веед мо. Мар ишум Улго.
Когато пазачът приближи със своята купа от дърво, излъчваща фосфоресцираща светлина, Белгарат загаси факлата си.
— Яд хо, Белгарат. Гроя УЛ.
— Яд хо — отговори на ритуалния поздрав старият вълшебник. — Гроя УЛ.
Ниският широкоплещест улгос се поклони, а после се обърна и ги поведе по мрачния проход. Зеленикавата нетрепваща светлина от дървената купа, която носеше, придаваше на лицата на всички призрачна бледност. След около още една миля галерията изведнъж излезе в обширна пещера и бледата странна светлина — същата като от дървената купа — буквално ги заля. Тя се излъчваше от стотици отвори високо над тях. Те внимателно се придвижиха по тясна издатина, докато стигнаха до каменно стълбище, издялано в скалата. Водачът им поговори малко с Белгарат.
— Тук ще трябва да се разделим с конете — рече старият мъж.
— Аз мога да остана с тях — предложи Дурник.
— Не. Улгосът ще се погрижи за тях. А сега да се качим горе.
И той тръгна по стръмните стълби.
Катереха се мълчаливо, стъпките им отекваха глухо.
— Моля, не се навеждайте толкова над ръба, както прави Еранд — напомни им Поулгара, когато бяха на половината от пътя си.