Гарион спа неспокойно и стана рано. Главата му бе натежала, сякаш бе пълна с пясък. Той поседя малко на една от каменните пейки в централната зала в къщата на горима, а после, обхванат от мрачно безпокойство, излезе, за да огледа тихото езеро, заобикалящо къщата. Кръглите лампи, висящи на вериги от тавана на пещерата, хвърляха бледо сияние, което приличаше повече на видение от някакъв сън, отколкото на истинска светлина. Докато стоеше замислен край водата, нещо помръдна на брега и привлече вниманието му.
Бяха няколко жени със светла кожа, големи тъмни очи и безцветна коса, характерна за улгите, облечени в обикновени рокли. Те се трупаха боязливо една до друга пред мраморния мост.
— Искате ли нещо? — подвикна им Гарион.
Те започнаха да шушукат, а сетне избутаха една от тях напред, за да говори от името на всички.
— Ние… искаме да видим принцеса Се’Недра — каза тя срамежливо и се изчерви. — Ако не е… твърде заета… — Жената приказваше на пресекулки, сякаш езикът, който използваше, й беше чужд.
— Ще отида да проверя дали се е събудила — каза Гарион.
— Благодаря — отговори тя и се върна при приятелките си, където очевидно се чувстваше по-сигурна.
Се’Недра седеше в леглото си. На лицето й нямаше и следа от пълното безразличие, което я беше обхванало през изминалите няколко седмици. Очите й изглеждаха спокойни, внимателни.
— Станал си рано — отбеляза тя.
— Не можах да спя. А ти добре ли си?
— Добре съм, Гарион. Защо питаш?
— Просто така… — сви рамене той. — Някакви млади жени от племето улго чакат навън. Искат да те видят.
Кралицата се намръщи.
— Какво ли искат?
— Изглежда, че те познават. Казаха, че искат да се видят с принцеса Се’Недра.
— Разбира се! — възкликна тя и скочи от леглото. — Почти ги бях забравила. — Кралицата бързо облече една зелена рокля и изхвръкна от стаята.
Изпълнен с любопитство, Гарион я последва, но спря в централната зала на къщата, където Поулгара, Дурник и горимът седяха на една каменна пейка.
— Какво й стана? — попита Поулгара, гледайки след припкащата кралица.
— Дошли са някакви жени — отговори Гарион. — Изглежда, че са й приятелки.
— Тя беше много популярна по време на посещението си тук и се сприятели с всички момичета, въпреки че те са много срамежливи. Обожаваха я — обясни горимът.
— Извинете ме, велики жрецо — намеси се Дурник. — Дали Релг е някъде тук? Мислех, че ще се видим, като пристигнем в пещерите.
— Релг и Тайба взеха децата си и се преместиха в Марагор — отговори горимът.
— В Марагор? — примигна учудено Гарион. — Ами призраците там?
— Тях ги защитава бог Мара — каза горимът. — Изглежда, че той и УЛ се разбират. Не съм сигурен, че разбирам напълно всичко това, но Мара настоява, че децата на Тайба са мараги, и се е заклел да ги предпазва, докато са в Марагор.
Гарион се намръщи.
— Но нали тяхното първородно дете щеше да стане горим някой ден?
Старият мъж кимна утвърдително.
— Да. Очите му все още са сини като сапфири. Отначало и аз се тревожех, Белгарион, но съм сигурен, че УЛ ще върне сина на Релг в пещерите на улго в подходящото за това време.
— Как е Се’Недра тази сутрин, Гарион? — попита Поулгара сериозно.
— Изглежда, че почти се е оправила. Това означава ли, че наистина е добре?
— Добър признак, ала може би все още е малко рано да сме съвсем сигурни. Защо не отидеш да я наглеждаш?
— Добре.
— Само че се опитай да не го правиш прекалено очебийно. Този момент е критичен, а не искаме да й внушим, че я шпионираме, нали?
— Ще бъда внимателен, лельо Поул.
Той излезе и започна да обикаля малкия остров, сякаш искаше само да се разходи. Често поглеждаше към групата на другия бряг. Светлокожите, облечени в бели рокли жени от племето улго се бяха струпали около Се’Недра. Нейната зелена роба и червеникавата й коса изпъкваха ярко в средата на групата, защото бяха в рязък контраст със заобикалящия ги отвсякъде бял цвят. Внезапно Гарион си представи следната картина: със своята цветна премяна Се’Недра наподобяваше кървавочервена роза, растяща в средата на леха от бели лилии.
След около половин час Поулгара излезе от къщата.
— Гарион, виждал ли си Еранд тази сутрин?
— Не, лельо Поул.
— Не е в стаята си. — Тя се намръщи. — Какво ли е наумило това момче? Я го потърси.
— Да, госпожо — отговори автоматично той и докато крачеше по моста, се усмихна на себе си. Въпреки всичко, случило се досега, той и леля Поул винаги се връщаха към същите взаимоотношения като онези, когато Гарион беше момче. Белгарион беше напълно сигурен, че в повечето от случаите тя дори не си спомня, че той е крал, и затова често го изпраща да изпълнява най-обикновени поръчки, без да се съобразява, че те могат да бъдат под достойнството му. Но пък като незабавно се подчиняваше на безапелационните й заповеди, той се избавяше от необходимостта да взема трудни решения. Това го връщаше към онези дни, когато беше обикновено фермерско момче без всички грижи и отговорности, които му се бяха струпали, откак бе поел управлението на Рива. Се’Недра и приятелките й бяха насядали по скалите до потъналия в мъгла бряг на езерото и разговаряха унило. Лицето на кралицата отново се бе помрачило.