— Всичко наред ли е? — попита Гарион изпитателно.
— Да — отговори тя. — Просто си говорим.
Той я погледна, но реши да не й задава повече въпроси.
— Виждала ли си Еранд? — попита кралят на Рива, за да смени темата.
— Не е ли в къщата?
Гарион поклати глава отрицателно.
— Не. Леля Поул ме помоли да го намеря.
Една от жените прошепна нещо на Се’Недра.
— Саба казва, че го видяла в главната галерия преди около час, когато идвали насам — каза Се’Недра.
— А къде се намира това? — попита той.
— Ето там — посочи тя.
Гарион кимна, после попита:
— Сигурна ли си, че не ти е студено?
— Добре съм — отвърна тя.
— Ще се върна след малко — рече Гарион и тръгна към галерията, която му посочиха. Беше му неудобно да следи Се’Недра по този начин и възможността чрез някоя случайна забележка да я потопи отново в дълбока депресия го караше да бъде предпазлив. Вече почти се страхуваше да говори с нея. Чисто физическото заболяване изглеждаше достатъчно тежка беда, ала умственото разстройство беше нещо много по-ужасяващо.
Той влезе в галерията. Подобно на всички пещери и проходи, в които живееха улгите, тя беше слабо осветена от зеленикавото блестене на фосфоресциращите скали. Стаичките, намиращи се и от двете страни на галерията, бяха добре подредени и той видя цели семейства, които закусваха, събрани около каменните маси. Очевидно предните стени на жилищата им просто липсваха и домовете им можеха да бъдат подробно разгледани от всеки случайно преминаващ.
Тъй като съвсем малко от улгите говореха езика му, беше невъзможно да попита дали Еранд е минавал оттук. Скоро откри, че се лута безцелно, надявайки се шансът да го срещне някъде с приятеля му. Галерията, по която вървеше, излизаше в обширната пещера, където се намираха издяланите в скалата стълби, водещи надолу към мрачните води на пропастта…
Той обмисли възможността Еранд да е отишъл да види коня си, но нещо му подсказа, че трябва да тръгне по широката издатина, виеща се около ръба на бездната. Не беше извървял и двеста метра, когато чу гласове от един тъмен проход. Не можеше да различи отделните думи заради ехото, повтарящо многократно всички звуци, но му се стори, че единият от гласовете е на Еранд. Гарион влезе в прохода.
Неизползваната галерия не беше осветена, затова той сложи ръка на грубата каменна стена и продължи пътя си пипнешком. Ала след като зави, съзря светлинка, идваща някъде отпред. Беше някакво особено бяло сияние, твърде различно от слабата зеленикава светлина на фосфоресциращи скали, използвана за осветление на този тъмен пещерен свят. Коридорът изви рязко наляво и Гарион видя, че Еранд разговаря с висока, облечена в бяла роба фигура. Зениците му се разшириха. Сиянието, което бе забелязал, се излъчваше от фигурата. Той почувства величавото присъствие на същество, което не е от този свят.
Сияещата фигура не се обърна, а заговори със спокоен и тих глас:
— Присъедини се към нас, Белгарион, и бъди добре дошъл.
Гарион безмълвно се подчини. Фигурата се обърна и той впери поглед в неподвластното на времето лице на бог УЛ.
— Тъкмо инструктирах младия Ерионд за задачата, която му предстои — изрече Бащата на боговете.
— Ерионд ли?
— Това е неговото истинско име, Белгарион. Вече е време той да забрави старото си юношеско прозвище и да приеме своето истинско име. Ти беше скрит зад обикновеното Гарион, а той — зад Еранд. Това е мъдро, защото истинското име на човек с важна задача пред себе си често пъти може да му навлече неприятности още преди да е готов да се предпази от тях.
— Името ми е хубаво, нали, Белгарион? — попита гордо Ерионд.
— Превъзходно е — съгласи се Гарион.
Кълбото върху дръжката на меча на гърба на Гарион проблесна с яркосиня светлина в отговор на сиянието на УЛ и богът кимна, за да покаже уважението си към него.
— На вас са възложени задачи — продължи УЛ — А също и на спътниците ви. Те всичките трябва да бъдат изпълнени преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака да се осъществи.