След като кръчмарят му донесе парите от къщата, Бътлър подвикна на Сам Хокинс:
— Ще се обзаложиш ли още веднъж с мен?
— Да, но за последен път.
— Съгласен съм, но на двайсет долара!
— Йес.
— Ето ги парите. Освен това те уверявам най-тържествено, че този път твоето плашило няма да ме свали на земята каквото и да прави.
Той се качи на седлото, хвана късо юздите, притисна здраво Мери между бедрата си и наостри слух, за да чуе каква заповед щеше да й даде Сам — дали да го хвърли, или да го свлече, като го закачи някъде. Но дребосъкът не й нареди нито едното, нито другото, а извика:
— Изтъркаляй го, мила моя Ролинг-Мери ((англ.) Търкаляща се Мери. Б. пр.)! Мулето мигновено се тръшна на земята и взе да се търкаля като валяк. Ако Бътлър не искаше да бъде смачкан, а костите му изпотрошени, трябваше да пусне юздите и да си извади краката от стремената. Щом Мери усети, че се отърва от него, скочи на крака, приближи се в тръс до господаря си, нададе победоносен рев и потърка муцуна в рамото му.
Бътлър бавно се надигна от земята, опипа тялото си от горе до долу, отпред и отзад, като правеше неописуеми физиономии. Беше побеснял от гняв заради многократния позор, който беше понесъл, но не искаше това да си проличи. На туй отгоре всичките му кокали и мускули го боляха, защото се беше озовал под Мери като под валячна гладачка.
— Може би ще пожелаеш пак да се обзаложим, а? — подвикна му Сам Хокинс.
— Върви по дяволите, както с твоята случайност, тъй и с гадния си звяр! — отвърна Бътлър и седна.
— Понеже с дяволите нямам никаква работа, мистър Бътлър, ще отида там, където поискам.
— В Прескът ли?
— Йес.
— Още днес ли тръгваш?
Не. Ще останем да пренощуваме в Сан Хавиер дел Бак.
Потърсихте ли си вече подслон?
— Не. Не ни и трябва, ще спим на открито.
— Имате ли какво да ядете?
— Още не. Мислехме си, че тук ще получим нещо.
— Изгледите са лоши. Не е останало нищо. И тъй ще можете да задоволите глада си само ако пожелаете да сте наши гости. Бъди тъй разумен да приемеш поканата ми!
— Приемам я, сър. Кога ще вечеряте?
— Веднага щом пристигне месото. Ще те уведомя.
С това бе сложен край на облозите, а и на разговора между Сам и Бътлър. Двете групи отново се разделиха.
— Направи фантастичен удар! — каза Дик Стоун на Сам. — Де да бях на твое място!
— Съвсем не ти е нужно, защото, разбира се, ще делим, ако не се лъжа. Наистина ни смятат за шивачи, хи-хи-хи-хи! И този тип се казва Бътлър!
— Значи те са дванайсетте Търсачи. Лоша компания за вечеря!
— Не беше кой знае колко наложително да приемаме поканата им. Та нали в кобурите на седлата ни се намират провизии още за цял ден, което ще рече, че като нищо ще ни стигнат до Тусон. Но си имам основателна причина. Искам да ги задържим.
— Без схватка?
— Без.
— Но как?
— Ще видим като му дойде времето.
— Предпочитам да си бяхме тръгнали оттук. Това е много опасна компания за нас.
— Защо?
— Естествено ще искат да ти отнемат печалбата, ако не с хитрост, то с насилие. Навярно само заради това ни поканиха на вечеря.
— Туй е ясно като бял ден. Ама ще им бъде трудно. Не ме е страх от тях, още повече че разбрах колко лесно можеш да ги водиш за носа. Да ни вземат за шивачи, нас, Детелиновия лист!
— А са чували за Детелиновия лист и за кратко време действително са смятали, че това сме ние!
— Поради което Бътлър ви огледа главите. Ако този тип беше предприел изследователско пътешествие по моята кратуна, никога повече нямаше да му хрумне да смята Детелиновия лист за трима шивачи, хи-хи-хи-хи! Е, едно време и аз си имах на главата собствена кожа със собствена коса и още от дете я носех честно и с пълно право, и никой адвокат не се осмеляваше да ми я оспори, докато един хубав ден една или две дузини индианци от племето поуни се нахвърлиха върху мен и ми одраха и смъкнаха кожата с козината на живо. После отидох до Текама и си купих нова кожа, дето й викат перука, струваше ми три дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Но нищо, понякога такава нова кожа е по-практична от старата. Особено през лятото. Изпотя ли се, мога да я сваля, да я измия и да я среша, без да е необходимо да се дращя по главата. И ако на някой червенокож отново му хрумне да ми поиска скалпа, мога да му подаря този, без да му отварям работа, нито пък мен да ме боли.
— И колко глупаво от тяхна страна — обади се Уил Паркър — да повярват, че наистина искаме да ходим до Хила да ловим бобри, та дори и сиви мечки!