— Има, разбира се, но, Пади, ето какво ще ти кажа: в държането на тези трима мъже има нещо, което не ми дава съвсем да повярвам, че са шивачи. Размислих. Изстрелите на дребосъка бяха майсторски, дори и първите му изстрели, попаднали далеч от целта. Видяхме го да се мери в хартията, но въпреки това със светкавично движение на пушката, което не забелязвахме, той пращаше куршум подир куршум в ъгъла на къщата. Погледни ги как седят и тримата! Изобщо не поглеждат насам, о, опазил бог! Но ти казвам, че независимо от това съвсем точно знаят всичко, каквото става тук, сякаш очите им непрестанно са насочени към нас. Известни ми са тези скрити изпитателни погледи. Ами стойката им! Като че са готови всеки миг да насочат револверите си насам и да натиснат спусъците. Ако някой от тях имаше перука, начаса бих се заклел, че са онзи Детелинов лист, който всява такъв страх. Но дори и да са други хора, пак трябва да сме предпазливи. Няма да се оставят тъй лесно да бъдат изненадани и победени, поне не без светкавично да видиш в ръцете им ножове и револвери.
— Но дванайсет или дори тринайсет души срещу трима! В такъв случай изходът е предрешен!
— Така е, но от дванайсетимата, което ще рече от нас, неколцина ще бъдат убити или най-малкото ранени. В такъв случай най-сигурното и най-безопасното ще е да направят главите с едно юнашко пиене и…
Бътлър замлъкна, посочи напред към откритото място и продължи:
— Ето че идва и странната скица, която яздеше зад колите. Изостанал е, не вижда вече кервана и очевидно не знае накъде да поеме.
Думите «странна скица» бяха много сполучливи и изразяваха същината на нещата по-скоро твърде бледо, отколкото пресилено. Яздейки, «скицата» бавно се приближаваше като на строго отмерени интервали правеше върху гърба на коня си равномерни движения подобно махалото на стенен часовник. Ту краката отиваха силно назад, а главата се навеждаше съответно напред, ту пък главата бързо се килваше назад, а краката отиваха напред. Тялото беше загърнато в дълга мушама, а главата увита в голям виенски шал за намятане върху рамене, чиито краища се спускаха по гърба на коня. Краката на «скицата» бяха обути във високи обувки с ластик. През рамото й висеше пушка, а под сивата мушама, изглежда, се криеше сабя. Лицето, което се виждаше изпод кърпата, беше голобрадо, пълно и червендалесто, тъй че особено при такъв маниер на обличане човек наистина не бе в състояние да каже дали върху бавно крачещата кльощава кранта седеше мъжки или женски индивид. Ами възрастта на загадъчното същество? Ако тази жена беше някой мъж, навярно имаше тридесет и пет години, но ако мъжът беше дама, сигурно тя беше вече прехвърлила четирийсетте. Ето че в този момент съществото се приближи до масите, спря коня си и с писклив фалцет поздрави:
— Добър ден, господа! Да сте видели случайно оттук да минават волски коли?
Всички досегашни разговори бяха водени, разбира се, на английски език, но този женствен господин или мъжкаранска дама си послужи с немски, ала тъй и не получи отговор, защото хората, към които бе отправен въпросът, не владееха този език. След като съществото повторно ги попита, Сам Хокинс се изправи, приближи се до коня и отвърна на немски:
— Не говорите ли английски?
— Не, само немски.
— Ще ми кажете ли кой сте?
Тогава, произнесено с още по-висок фалцет, той чу в отговор следното:
— Аз съм господин канторът емеритус (пенсиониран църковен певец, учител по църковно пеене и музика в оставка. Б. пр.) Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.
— Клоче край Дрезден ли? Мътните го взели, ами че тогава сте саксонец, а?
— Да, чистокръвен саксонец, но сега пенсиониран.
— Ами аз също, макар да съм в Америка вече от толкоз дълги години, че, кажи-речи, съм забравил откъде ми е коренът. Навярно сте от хората с онези четири коли, господин кантор?
— Да. Но много ви моля да бъдете съвсем точен и изчерпателен! И тъй по-добре е да казвате: господин кантор емеритус! Тогава всеки веднага ще разбере, че съм напуснал църковната служба и мястото си на органист, за да отдам изцяло всичките си способности на хармоничната богиня на музиката.
В очичките на Сам проблеснаха весели пламъчета, но със съвсем сериозен глас той каза:
— Добре, господин кантор емеритус, вашите коли отдавна отминаха и предполагам, че ще спрат отвъд селото на открито.
— Колко такта имам да яздя още до там?
— Такта ли?
— Хмм, хмм… исках да кажа крачки.
— И аз не знам, защото също идвам тук за пръв път. Ще ми разрешите ли да ви заведа?
— С голямо удоволствие, любезни господине. Аз ще съм мелодията, а вие съпроводът. Ако по пътя не правим дълги четвъртини паузи, навярно едновременно с финала ще се озовем при колите.