Сам нарами своята Лиди, подсвирна на Мери, която го последва като послушно кученце, хвана юздите на коня на странния емеритус и закрачи в посоката, накъдето бяха поели колите. Ето че от гърба на крантата се разнесе високият фалцет:
— Вече знаете как се казвам, кой съм и какъв съм. Мога ли да науча и вашето име?
— По-късно.
— Защо не веднага?
— Защото тук се намират хора, които не бива да го чуват. После ще ви обясня как стоят нещата.
— Но защо после? Подобна несигурност доста ми прилича на някоя дисхармонична септима или нона.
— Това ще е такава непредпазливост, която може да навреди не само на мен, но и на вас. Вие сте в опасност, господин кантор!
— Моля, моля, кантор емеритус! В опасност ли? Това изобщо не ме засяга. За синовете на музите съществува единствено опасността да не бъдат признати творбите им. Но тук аз не мога да бъда аплодиран, защото никой не познава композициите ми, които впрочем засега се намират само в главата ми и все още ги няма на партитури.
— Значи вие композирате?
— Да, ден и нощ.
— Какво?
— Една голяма опера в дванайсет действия за три театрални вечери, за всяка вечер по четири действия. Знаете ли, нещо подобно на трилогия като «Пръстенът на нибелунгите» от Рихард Вагнер, само че този път не от него, а от мен, господин кантор емеритус Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.
— Ами не можете ли да я композирате у дома си? Какво ви е подтикнало да дойдете в Америка, че на всичко отгоре и в Аризона, най-опасния район на Дивия запад?
— Какво ме е подтикнало? Геният ми, музата, че какво друго! Даровитият син на музите трябва да следва внушенията на своята богиня.
— Нищо не разбирам. Аз например не следвам никаква богиня, а собствения си разум.
— Защото нямате дарба. С разум не се композира опера, а още по-малко пък нова опера с оригинални герои, които не са виждани досега сред театралните кулиси и софити. Близо до Дрезден живее понякога моят приятел и покровител Хобъл Франк и той…
— Хобъл Франк ли живее там? Познавате ли го? — прекъсна го Сам бързо и изненадано.
— Да, и вие ли го познавате?
— Дори много добре, много добре! Продължавайте, продължавайте!
— И той ми обърна внимание на такива герои, от каквито се нуждая.
— Навярно е имал предвид себе си.
— И себе си.
— И кого още, господин кантор?
— За четвърти или дори за пети път ви моля най-учтиво да казвате «господин кантор емеритус»! Искам го наистина единствено заради точността и изчерпателността. Иначе някой може да си помисли, че се одързостявам да си присвоявам служебен пост, който съм напуснал още преди две години. И тъй Хобъл Франк, за когото впрочем още ще си поговорим, ми обърна внимание на такива много подходящи за мен герои. Най-напред, разбира се, изтъкна себе си, а после на втори план ме насочи към други трима мъже, с които по-рано бил извършил тук в Дивия запад изключителни подвизи и с които навярно сега отново се е срещнал.
— Един вожд на апачите, който се казва Винету, и двама прочути бели прерийни ловци, наричани Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд.
— Good luck!( (англ.) — Възклицание на удивление, радостна изненада. — Б. пр.) Това са наистина най-прочутите джентълмени, които познавам!
— Какво? И вие ли ги познавате?
— И то как! Че кой ли не ги познава! И ако някой все още не е имал щастието да ги види, който и да е той, сигурно вече е чувал да се говори за тях толкова много, че, кажи-речи, ги познава тъй добре, сякаш е живял и пътувал заедно с тях.
— Значи и вие бихте могли да ми разкажете нещо за тях, а?
— Тъй ми се струва! Аз ли да не знам нищо за тях, хи-хи-хи-хи! Казвам ви, че от мен можете да чуете толкова много истории за тези джентълмени, че по тях ще композирате двайсет опери. Е, разбира се, че музиката ще трябва сам да си я измислите.
— Естествено, естествено! Хобъл Франк ми е разказвал всички приключения, които е преживял заедно с тези господа. Ще се радвам, ако и от вас науча още нещо, защото така ще се обогати материалът, който ще трябва да обработя.
— Ще чуете повече, отколкото ви е необходимо. Но не казахте ли преди малко, че Хобъл Франк пак се бил срещнал с тримата?
— Да, тъй казах. Предполагам, че е станало така, макар да не мога да го твърдя с пълна сигурност. Няколко дни не си бях в къщи. Когато се върнах у дома, намерих една бележка от него, с която ме подканяше по най-бързия възможен начин да отида при него, ако все още съм имал намерение да заминем заедно за Америка, за да се запозная лично с героите на моята опера. Естествено незабавно го посетих, но все пак закъснях, защото вилата «Меча лой», където той живее, беше заключена, всичко беше заключено, нямаше жив човек. От съседа успях да науча само това, че Хобъл Франк сигурно бил заминал за по-продължително време. Разбира се, предположих, че е тръгнал за Америка, и поех подир него.