Колите бяха подредени така, че стояха съвсем близо една до друга, а окът на всяка от тях сочеше в една и съща посока, на юг, което бе голяма грешка в онези места, където заради индианците и скитащите се наоколо банди от бели, винаги беше уместно колите да образуват четириъгълник, тъй наречената «крепост». Хората бяха слезли и се суетяха насам-натам, всеки зает с някаква работа. Две жени търсеха трънливи акации, единствения дървен материал наоколо, за да запалят огън. Други две се занимаваха с тенджерите, в които щяха да сготвят вечерята. Няколко деца им помагаха. Двама мъже носеха кофи с вода. Друг преглеждаше колелата на колите. Тези тримата бяха все още твърде млади. Друг, четвърти мъж, който сигурно бе прехвърлил петдесетте, но все още напълно запазил физическите си сили, с много яко и набито телосложение, стоеше изправен сред тази суетня, надзираваше действията на хората и от време на време със силен и ясен глас даваше кратки заповеди. Изглежда, той беше предводителят на преселниците. Когато забеляза двамата новодошли, мъжът подвикна на единия от тях:
— Къде се губите пак, господин кантор! Постоянно се тревожим заради вас и…
— Моля, моля, господин Шмит — прекъсна го чудакът, — господин кантор емеритус, както вече съм ви казвал стотици пъти.
В същото време той спря коня си и слезе от него. Но как! Първо повдигна десния си крак, за да се смъкне от лявата му страна, но, изглежда, това му се стори твърде опасно. Ето защо извади лявото си стъпало от стремето, за да се опита да се спусне на земята отдясно на животното, но вероятно и тази маневра също му вдъхна безпокойство. После с двете си ръце се подпря върху предната издадена част на седлото, понадигна се и се избута назад, тъй че се озова върху задницата на коня. Оттам започна бавничко да се плъзга заднишком, докато най-сетне се спусна на опашката му. Животното беше кротко като агне и изморено, ето защо съвсем спокойно понесе извънредно странната и комична процедура. Сигурно преселниците много често бяха свидетели на тази «пързалка» и затова тя не им направи никакво впечатление, но добрият Сам Хокинс за пръв път виждаше подобно нещо и трябваше да положи големи усилия, за да не избухне в гръмогласен смях.
— Я стига с този емеритус! — отвърна му Шмит с енергичен и малко грубичък тон, който, изглежда, му беше свойствен. — За нас си оставате господин канторът. Щом сте се пенсионирали, това си е ваша работа, но за нас не е никаква причина вечно да предъвкваме тази чужда дума. Защо непрекъснато изоставате? Човек все трябва да внимава за вас!
— Пиано, пиано, драги Шмит! Много добре ще ви чувам и ако не крещите така. Хрумна ми една музикална идея. Струва ми се, че ако в оркестъра, който изпълнява някоя увертюра, липсва чело, то неговата партия може да се поеме и от третия тромпет. Нали?
— Ако ме питате мен, дайте я и на най-големия барабан! Добре знам, че ако искаме една кола да върви хубаво, колелата й трябва да се смажат, но нямам представа къде трябва да свирят тръбите по време на увертюра. А какъв е този палячо, дето сте ни го довели?
При тези думи той посочи към Сам Хокинс.
Без да му направи никаква забележка за грубите и обидни думи, канторът отговори:
— Господинът е… е… казва се… хмм, и аз все още не му знам името. Срещнах го в селото и го попитах за вас, а той бе тъй любезен да ме модулира до тук. Най-важното е, че и той е саксонец.
— Саксонец ли? — попита учудено Шмит, като огледа Сам от глава до пети. — Не е възможно! Ако някой вземе да скита из нашата Саксония в подобно облекло, незабавно ще го арестуват!
— Но за щастие сега не сме в Саксония — отвърна дружелюбно Хокинс — и затова вероятно ще ме оставят на свобода, ако не се лъжа. Тук ще видиш и какви ли не други дрехи, съвсем различни от моите. В Дивия запад не се намират на всяка крачка магазини за облекло. Ще ми разрешиш ли да попитам, господине, накъде си тръгнал с тези хора?
— На «ти» ли ми говорите? — отвърна с недружелюбен тон Шмит. — Свикнали сме да се обръщат към нас на «вие» и бих искал, преди да ви дам каквито и да било сведения, да науча кой сте, с какво се занимавате и накъде сте тръгнали.
— Well, мога да ти кажа. Казвам се Фалке, преселил съм се от Саксония, живея като уестман и всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Ето ти цялата ми легитимация. А дали сега ще отговориш на моя въпрос, си е твоя работа.
— Пак «ти» и «твоя» ли? Господин Фалке, вече ви казах, че сме свикнали да…
— Добре де, добре! — прекъсна го дребосъкът. — И аз вече казах, че всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Който гледа на мен като на палячо, ще трябва да търпи обръщението «ти», и ако това магаре още веднъж повтори тази дума, веднага си отивам и го оставям да тъне в собствената си глупост.