— Едва ли! По-скоро съм убеден, че той отново им е изиграл някой- глупав номер и затова са го оставили тук. Спокойно можем да продължим.
Той навлезе още по-навътре в храсталака и двамата го последваха. И ето че предположението на Полър излезе вярно, защото те видяха кантора с вързани на гърба ръце й освен това вързан още веднъж с отделен ремък за ствола на едно дърво. Но всичко бе направено така, че да не изпитва болка. Облегнат с гръб на дървото, той седеше удобно в меката трева.
— Господин кантор, вие? — попита Полър. — Странна работа!
— Кантор емеритус, ако мога да ви помоля! Налага се както заради изчерпателността, тъй и заради разликата, защото един емеритус е преустановил активната си дейност, господин Полър.
— Да, наистина ми изглеждате по-скоро пасивен, отколкото активен. И как се озовахте в това положение на пасивност?
— Вързаха ме и ме оставиха тук.
— Това го виждам, но кой го направи?
— Стоун и Паркър.
— Но не е възможно да са го направили по собствена инициатива!
— Не. Олд Шетърхенд им заповяда.
— Защо?
— Не… знам… не знам — каза канторът, защото се притесняваше да спомене истинската причина.
— Олд Шетърхенд никога не прави нещо без основание.
— Не, сигурно и в този случай си е имал някакви основания, но аз наистина не ги знам, тъй че стига сте ме питали, а по-добре срежете ремъците ми!
— Това не може да стане тъй лесно и бързо, както си мислите.
— Защо?
— Иска ми се да ви помогна, но трябва да се убедя, че това е уместно и няма да докара някоя беда.
— Че каква ли беда може да докара?
— И аз не знам, но Олд Шетърхенд сигурно знае. Несъмнено е наредил да ви вържат тук, за да ви попречи да извършите някоя глупост. Въпреки това намирам, че е постъпил много несправедливо, като ви е стегнал тъй здраво с тези ремъци и ви е оставил в тази пустош сам и съвсем беззащитен.
— Сам ли? Че аз не съм сам.
— Така ли?
— Не съм. Тук има и още един човек.
— Кой е той?
— Господин Ролинс, банкерът.
— Банкерът? — попита Полър и по лицето му се плъзна доволна усмивка. — Няма ли и още някой?
— Не, само той.
— Също ли е вързан?
— Не, той е тук, за да ме пази. Сам предложи услугите си. Как ли не го молих да ме развърже, но не изпълни желанието ми. Той е безчувствен и жесток човек.
Това мнение на кантора беше във висша степен добре дошло за Полър. И за да налее още масло в огъня, той каза:
— Да, наистина е било жестоко от негова страна и той си е заслужил доста чувствително наказание. Всъщност би трябвало да ви развържат и на ваше място да вържат него.
— Да, справедливо ще е! Ще се радвам страшно много и не бих го развързал, колкото и да ми се моли! Ще го оставя да кисне тук и ще си тръгна, за да не слушам вайканиците му, а още по-малко и неговите упреци.
— Къде ще отидете в такъв случай?
— Ще тръгна подир другите, надолу към Зимната вода.
— Аха, значи другите са край Зимната вода?
— Да.
— Какво ще правят там?
— Искат да нападнат и пленят нихорасите, които са ни устроили там засада.
— Дали ще успеят?
— Сигурно! Олд Шетърхенд е убеден в това, а също и Винету. Апачът прекара цялата нощ тук, за да подслуша нихорасите. Не ме взеха със себе си, защото си мислят, че… че аз… хмм. Затова ме вързаха, а банкерът предложи услугите си да остане при мен, тъй като никой друг не изяви подобно желание. Предпочиташе да остане тук, отколкото да се изложи на опасността по време на битката да бъде ранен или може би дори и убит от диваците.
— Постъпил е много умно. А можете ли да ми кажете дали той вече разговаря с Волф?
— С немеца, дето живее заедно с навахите?
— Да.
— Разбира се, че разговаряха.
— За какво?
— За какво ли не. Не обърнах особено внимание, защото мислите ми винаги са заети с моята героична опера.
— А ако не знаете това, все пак може би сте видели дали му е дал нещо, а?
— Да му е дал нещо? Ами да.
— Какво?
— Чека, който ви е отнел.
— Тъй! Сигурен ли сте?
— Не, защото не присъствах, но чух, когато другите го споменаха.
— Това ме радва. Значи документът най-сетне е попаднал у човека, в чиито ръце му е мястото.
— Да. Той сигурно няма да позволи пак да му го отмъкнат.
— Значи навярно го е унищожил?
— О, не. Иска да го запази за спомен.
— Разбирам го. Чекът винаги ще му напомня за преживените приключения. Разбира се, той го е прибрал в портфейла си при другите документи, нали?
— Не, иначе постъпи, защото бе на мнение, че такъв чек бил много опасен за него. Ако попадне в чужди ръце и бъде представен в Сан Франциско за осребряване, съответното лице ще получи парите, а Ролинс естествено ще ги загуби. Ето защо той много добре скри чека.