Рано сутринта на този ден, малко след като тръгнаха на път, канторът се приближи до Хобъл Франк и го попита:
— Господин Франк, сигурно много добре знаете накъде яздим?
— Да — отвърна му дребосъкът.
— Аз пък нямам представа. Знаете ли, нали бях принуден да стоя при индианците толкова дълго, а после, когато се върнах в нашия лагер, съвещанието бе вече свършило и в гнева си не обърнах внимание на приказките на другите хора. Ако поразмислите само какъв лош номер ми скроиха, ще разберете колко основателни причини съм имал да се разгневя.
— Не, не мога да разбера.
— Така ли? Винаги съм ви смятал за разумен и сериозен човек.
— Ами такъв съм си и никого не бих посъветвал да мисли другояче.
— Но тогава би трябвало да разберете, че не съм извършил нищо лошо.
— Нищо лошо ли? Е, всъщност думата «лошо» е твърде бледа и слаба за онуй, дето сте го направили.
— Какво? Бледа и слаба ли? Значи и вие смятате, че не съм прав, така ли?
— Естествено! Никой разумен човек не застава през нощта насред Дивия запад, когато всичко живо е замлъкнало, за да почне с подсвиркване и тананикане да имитира всички музикални инструменти тъй, че да го чуят на няколко часа път. Та така може да ни докара к’ви ли не врагове на главата.
— Наблизо нямаше врагове.
— Но вий не го знаехте. Нихорасите, дето отиваме сега, спокойно можеха да са нейде наблизо, а също и навахите, от които за щастие няма защо да се опасяваме.
— Значи сме потеглили срещу нихорасите? Точно това исках да науча от вас. И както изглежда, ще ги нападнем, нали?
— Да.
— Това ме радва много, страшно много ме радва!
— Защо?
— Какъв излишен въпрос. Нали добре знаете, че искам да композирам героична опера в дванайсет действия!
— Да, струва ми се, сякаш веднъж някой спомена нещо подобно.
— Във всеки случай аз вече ви го казах. Тук намерих героите, които са ми необходими, но всъщност все още не съм ги виждал как действат.
— Тъй ли? Е, ами струва ми се, че вече свършиха достатъчно работа, с която други хора нямаше да се справят току-така. Та ние просто непрекъснато летяхме от едно приключение към друго.
— С удоволствие признавам, че е така, но все още не сме видели онова, при което геройството може да блесне в целия си славен ореол.
— Какво ли ще е то?
— Една битка, всеобщо сражение, в което воините застават гърди срещу гърди и героят поваля на земята един враг подир друг.
— Защо е необходимо туй? Подобно нещо е опасно и човек изобщо не бива да си го пожелава.
— Необходимо ми е за моята опера. От само себе си се разбира, че в една героична опера не може да се размине без битки.
— Но това е само на сцената, само зарад туй не ви трябва истинско сражение и истинско кръвопролитие.
— О, напротив! Ако човек наистина е видял и преживял подобно нещо, къде-къде по-добре ще може да композира. Тътенът на битката, виковете и крясъците, пукотът на пушките, трясъкът на изстрелите, всичко това може вярно да се пресъздаде с музика само когато човек е чул всичко със собствените си уши.
— Туй може да ви струва живота и после пиши я загубена цялата хубава опера!
— Много се лъжете! Ние, композиторите, сме под специалната закрила на музите. Нищо лошо не ни се случва. Да не би да сте чули някога някой прочут композитор да е бил наръган с нож или застрелян от индианци?
— Не, не съм.
— Виждате ли! Ако се изпълни желанието ми, няма да бъда в ни най-малка опасност. Можете да ми вярвате. Мислите ли, че днес ще се стигне до битка?
— Хмм! Ако всичко стане тъй, както го замислят Олд Шетърхенд и Винету, враговете ще ни паднат в ръцете, без да гръмне нито една пушка. Ама ако не всичко мине така, могат да се случат много лоши неща.
— Как иначе може да мине?
— Ами възможни са различни ситуации. Предварително човек нивга не знае, к’во може да стане. Тъй например необходимо е само нихорасите да забележат засадата на навахите и данданията започва.
— Че как ще я забележат?
— По някакъв начин. Глупакът винаги пита повече, отколкото може да му отговори умният. Нали казах, че предварително не се знае к’во ще се случи. Тъй например, щом стигнем при брода, на вашия кон може да му хрумне да свърне наляво вместо надясно и тогаз сме издадени.
Думите на Хобъл Франк бяха донякъде иронични, донякъде шеговити, обаче по лицето на кантора се изписа израз на голямо задоволство и той попита:
— Значи наляво вместо надясно. Правилно ли разбрах?