— Мътните го взели! Да не би мен да имате предвид? — избухна старият и заплашително пристъпи крачка напред.
— Да — отвърна дребосъкът, като го погледна в очите безстрашно и извънредно дружелюбно.
— Тогава гледайте незабавно да изчезнете, ако искате кокалите ви да останат здрави и читави!
— Вече казах, че ще си отида и ще ви оставя такъв, какъвто сте. Но преди това ми се струва, че като ваш земляк съм задължен да ви предупредя да се пазите.
— От кого?
— От дванайсетте ездачи, които днес са минали край вас.
— Не е необходимо. Самите ние сме достатъчно умни, за да знаем какво да правим. От пръв поглед онези типове не ни харесаха и когато поискаха да ни разпитат, не получиха никакви сведения. Както виждате, вашите хубави поучения са ни излишни.
Той обърна гръб на Сам Хокинс, за да му покаже, че не желае да си има повече каквато и да било работа с него. Ловецът понечи да си тръгне, но подтикнат от доброто си сърце, отново спря и каза:
— Мастър Шмит, още две думи!
— Какво има? — попита троснато старият.
— Щом наистина не ти трябват добри съвети, с удоволствие ще ги запазя за себе си. Разреши ми още един-единствен въпрос: само временно ли сте оставили колите си така една до друга?
— Защо питате?
— Защото така ще е най-удобно да ви оберат или дори да ви нападнат. Ако аз се разпореждах тук, от тези коли щеше да бъде образуван четириъгълник, в който през нощта щяха да се подслонят всички хора и волове… хи-хи-хи-хи, хората и говедата! Освен това от смрачаване до зазоряване трябва да оставите някой да бди на пост.
— Защо?
— Защото се намирате в Дивия запад, а не у дома си нейде в Дрезденска или Лайпцигска околия.
— Много добре знаем къде се намираме. Не е необходимо да питаме някакъв си палячо, за да го научим. И тъй, вървете си, иначе ще ви помогна това да стане по-бързо!
— Well, тръгвам си вече, ако не се лъжа, мислех ви само доброто, но щом магарето се смята за твърде умно, нека опита да поиграе полка върху леда.
Хокинс рязко се обърна и се отдалечи. Шмит ядосано викна на кантора:
— Голям хубостник ни доведохте, няма що! Имаше вид на някой Арлекин и при това такъв страшен грубиян. Благодаря за подобни земляци!
— Но към мен той беше много услужлив и любезен — осмели се да подхвърли емеритусът. — Навярно поведението му бе следствие от това, че аз разговарях с него «долче», както обичат да се изразяват музикантите, докато вие го срязахте доста «сфорцандо» ((муз.) Със силен тон, акцентирано. Б. пр.).
— Защото се домъкна тук като някой скитник и… Шмит беше прекъснат от силен вик. Двамата младежи, които придружаваха колите на коне и за които бяха споменали Търсачите, току-що се завръщаха от реката, където бяха измили покритите с прах животни. Единият от тях имаше много интелигентно лице и светъл цвят на кожата, типичен за европейците, макар че от силното слънце той бе получил твърде тъмен загар. Навярно имаше осемнайсет години и беше повече широкоплещест, отколкото висок. Още по-интересна бе главата на другия; от истинските му индиански черти лъхаше дързост, но все пак те не бяха тъй остри, както е обикновено при индианците, а и скулите му не бяха чак толкова силно изпъкнали. Цветът на лицето му можеше да се нарече матов бронз, с който светлосивите му проницателни очи и тъмнорусата коса ярко контрастираха. Имаше стройна фигура, но не беше по-малко як от придружителя си, с когото бяха връстници. И двамата бяха облечени по европейска мода и както изглеждаше, бяха превъзходно въоръжени. Също така и двамата седяха много добре на конете си и особено сивоокият, който сякаш беше излят от бронз върху гърба на жребеца си. Когато се приближи до лагера и видя как Сам Хокинс бързо си отиваше, именно той нададе онзи вик, който прекъсна думите на Шмит.
— Какво има? Какво искате? — попита го старият. Младият човек бързо приближи коня си и като го спря пред Шмит, макар и с чуждестранен акцент, му отговори на немски:
— Кой беше ниският човечец, който току-що си тръгна?
— Защо питате?
— Защото ми се стори познат. Но дрехите му са други, а и не успях да видя лицето му. Обаче походката му ми направи впечатление. Имаше ли брада?
— Да.
— Това съвпада! А очите му?
— Съвсем малки.
— Носът?
— Страхотен!
— И това съвпада! А дали имаше истинска коса?
— Откъде да знам? Та нима човек пита още при първата си среща с някой непознат дали косата му е истинска, или не!