Канторът пак нямаше желание да си отвори устата. Тогава се намеси Хобъл Франк и каза:
— Знам к’во го е накарало да скрои такъв фантастичен план.
— Е, какво?
— Преди малко разговарях с него и от думите му си вадя генералното заключение, че за операта си се нуждае от сцена на едно сражение.
— А-а, тъй значи! Той иска да предизвика тъкмо това, което ние се стремим да избегнем.
— Тъй е. Кани се да тръгне наляво, за да могат нихорасите да разкрият засадата ни.
— Нима е възможно подобно нещо! Това е не само лудост, а е направо престъпление. Какво да правим с такъв екземпляр? Слушайте, странни човече, ще ми обещаете ли незабавно да се откажете от намерението си?
Канторът трябваше да отговори само с едно «да» и всичко щеше да се уреди. Но нали беше твърдо заявил на госпожа Розали, че ще наложи волята си, не искаше да се изложи. Ето защо на подканата на Олд Шетърхенд той отново отговори с мълчание. Ловецът продължи със същия тон:
— Питам ви дали ще ми обещаете да се откажете от намерението си.
Отново никакъв отговор.
— Добре! — каза Олд Шетърхенд. — Тогава ще се погрижа да не можете повече да ни вредите. Няма да дойдете с нас, а ще останете тук.
Това решение възмути композитора изключително много. Той отговори:
— Няма да допусна подобно нещо, господин Шетърхенд. Не съм нито войник, нито новобранец, който трябва да се подчинява и да търпи да го ругаят и да му крещят!
— Ще се подчините! Ще останете тук, а аз ще накарам някой да стои при вас, за да ви надзирава.
— Ще му избягам!
— Добре! Тогава ще направя това, с което вече веднъж ви заплаших. Ще ви вържа. Слизайте от коня!
Олд Шетърхенд сам скочи от седлото и тъй като канторът се противеше, го хвана през кръста и го свали на земята. После го отнесоха при едно дърво и там го вързаха. Съпротивата му остана безполезна. След това трябваше да решат кой да остане при него. Банкерът предложи услугите си, защото мисълта да бъде нападнат от нихорасите не му беше никак приятна. Олд Шетърхенд се съгласи, но му втълпи в никакъв случай да не развързва кантора, колкото и да му се моли. По-късно щели да изпратят човек, за да вземе и двамата.
До този момент все още се виждаха петстотинте навахи, които яздеха на юг, но ето че най-сетне те изчезнаха на хоризонта и можеше да се предположи, че след кратко време ще достигнат целта си. Затова Олд Шетърхенд даде нареждане да продължат ездата.
Доверието, което немските преселници хранеха към белия ловец и Винету, бе наистина много голямо, защото се бяха отправили срещу многочислен отряд от нецивилизовани враждебно настроени индианци, и то без да се опасяват за себе си или за жените и децата си. Естествено това бе само една последица от влиянието на двамата мъже върху тях. В присъствието на апача и неговия бял брат просто нямаше място за страх.
Олд Шетърхенд напомни на всички да се държат колкото е възможно по-непринудено и да избягват да хвърлят любопитни или страхливи погледи в посоката, където знаеха, че се крият неприятелите им. Хората положиха всички усилия строго да спазват инструкциите му.
Сам Хокинс правеше какви ли не шеги. Смееше се на висок глас и караше другите да му пригласят. Целта му беше да приспи бдителността на нихорасите. Те трябваше да мислят, че никой от белите не подозира ни най-малка опасност.
Когато достигнаха мястото, където точно под краката им се намираше бродът, те бавно се спуснаха от високия бряг в пресъхналото речно корито. Винету и Олд Шетърхенд бяха начело. Въпреки че си даваха вид на хора, които абсолютно нищо не подозират, от острото зрение на двамата не се изплъзваше нищо.
Вляво от тях се намираха няколко големи каменни блока, заливани от реката по време на пълноводие. Иззад един от тях надникна човешка глава, главата на Нитзас-ини. Той бе дръзнал да се промъкне толкова напред, за да уведоми белите си приятели, че заедно с хората си е вече на уговореното място.
— Алтсоти — тук сме — прошепна им той на своя език и главата му отново изчезна.
Отрядът на белите свърна надясно и започна да язди в коритото на Зимната вода към нейното устие. Отляво и отдясно се издигаха високи стръмни скали, а малко по-надалеч пред тях течаха водите на Чели. На нейния бряг имаше тясна ивица земя, гъсто обрасла с храсти и дървета. Там спряха.
Олд Шетърхенд внимателно започна да оглежда гъсталака. Ето че нещо в него прошумоля и за кратък миг оттам се показа ръката на индианец. Това беше знак, че стоте навахи са на мястото си. И така, бяха успели да поставят на неприятеля две засади.