— Да. Чухме, когато се съвещавахте как да ни нападнете. Защо превръщате във ваши врагове такива мъже, за които знаете, че не се страхуват от всички воини на племето ви?
Тогава Мокаши сложи пушката си на земята и каза:
— Великият Маниту е срещу нас. Той не пожела да победим. Нека Олд Шетърхенд или Винету дойде при мен, за да се бием. Онзи, който убие другия, ще донесе победата и за цялото свое племе.
— Що за думи чувам от устата ти? Да не искаш в отговор да пожънеш само подигравателен смях? Нима хората трябва да приказват, че думите на Мокаши са като бърборенето на децата или бръщолевенето на бабичките? Мислиш, че можеш да победиш Винету или мен? Да ти е казвал някой някога, че един от нас двамата е бил повален от неприятел? Твоето предложение с нищо няма да промени участта ви, няма да отмени вашата гибел. Ти непременно ще бъдеш победен, а заедно с теб ще са загубени и всичките ти воини.
— Тогава нека умрат с мен!
— Това може да стане и без двубой между теб и мен — отговори Олд Шетърхенд. — Обградени сте от всички страни. Започне ли битката, свършено е с вас. Как можеш тогава да искаш някой от нас двамата да се бие с теб и да поставяш съдбата на две племена в зависимост от изхода на този двубой! Няма нужда да воюваме за онова, което вече ми принадлежи. Победата и бездруго е наша. Защо ми трябва тепърва да се бия за нея?
— Значи не желаеш да премериш сили с мен?
— Не, защото сигурно ще те убия, а не ми се иска.
— Но въпреки това ще умра, защото ти самият каза, че първият ти куршум е определен за мен.
— Да, но ако се стигне до сражение, а аз съм на мнение, че е далеч по-добре да го избегнем.
— Че как ще го избегнем? Да не би, като се предадем без каквито и да било условия?
— Не, защото храбрите мъже не се предават по такъв начин, а нихорасите са много смели воини. Нима толкова малко познаваш Винету и Олд Шетърхенд, че очакваш от наша страна подобно искане, чието изпълнение неизбежно завинаги би покрило с позор и вас, и вашите деца и внуци?
При тези думи Мокаши въздъхна с облекчение и попита:
— Но каква друга възможност има да избегнем битката, без нашите жени и деца да ни сочат с пръст и да ни се присмиват?
— Точно това ще обсъдим. Нека Мокаши и Нитзас-ини дойдат тук при мен и Винету. Мокаши може да вземе оръжията си, защото той все още не се е предал и трябва да гледаме на него като на свободен мъж. Но докато трае съвещанието ни, нашите и вашите воини ще останат на същите позиции, където са в момента.
— Не е ли възможно съвещанието да се състои тук при мен?
— Сигурно може, но сам ще признаеш, че ние сме в по-изгодно положение и смятаме за по-правилно ти да дойдеш при нас.
— Като свободен човек и воин?
— Да.
Мокаши отново взе пушката си от земята и се запъти към Олд Шетърхенд. Щом стигна при него, той седна, запазвайки изпълненото си с достойнство поведение на вожд. Белият ловец се настани до него и Винету стори същото. Приближи се и Нитзас-ини. Той трябваше да премине между нихорасите. Те му направиха път. Мнозина му мятаха мрачни погледи, обаче никой не дръзна да го докосне с враждебни намерения, нито да му каже макар и една неприязнена дума. След като и той седна при другите, направиха знак и на Волф да се присъедини кам тях, защото сред навахите и той минаваше за вожд.
Съвещанието можеше вече да започне, понеже се бяха събрали всички, които имаха някакво по-голямо влияние. Но за да спазят индианските обичаи, те седяха тъй около четвърт час, без никой да пророни нито дума. Всеки се занимаваше със собствените си мисли. Олд Шетърхенд и Винету изпитателно оглеждаха останалите трима, сякаш искаха да разгадаят и най-скритите им помисли. Накрая размениха по един кратък поглед. Разбраха се без думи. Тогава пръв проговори Винету, но само за да подхвърли пестеливия въпрос:
— Тук са седнали петима воини да се съвещават. Кой от тях ще говори?
За някоя и друга минута отново се възцари дълбоко мълчание. После Нитзас-ини отвърна следното:
— Нашият брат Олд Шетърхенд не искаше да се пролива кръв. Затова нека той говори!
— Хау! — обадиха се другите в знак на съгласие. Олд Шетърхенд поизчака, за да придаде на думите си по-голяма тежест, и след това поде:
— Моите братя знаят, че съм приятел на червенокожите мъже. Цялата земя от единия океан до другия е принадлежала на индианците. Но после дошли белите, отнели им всичко и в замяна им дали своите болести. Индианците се превърнали в бедни и болни хора и много скоро ще умрат. Белите са техни врагове и са ги победили не на последно място с помощта на раздорите, които са сели сред червенокожите народи и като са насъсквали едно племе срещу друго. Червенокожите мъже не са били разумни и са допуснали това да се случи, а дори и до ден-днешен не са поумнели. Продължават взаимно да се изтребват, макар че все още могат да постигнат нещо голямо, стига само да забравят омразата помежду си и да станат един за друг онова, за което са родени, и такива, каквито трябва да бъдат — братя. Прав ли съм?