— А аз прибързах — добави вождът. — Трябваше да ги измъчваме до смърт. Бързо убиващите куршуми не са никакво наказание за тях. Вземете труповете на нашите застреляни братя и ги завържете върху конете! Горе, където лагеруваме, ще бъдат погребани като достойни и храбри синове на навахите. А тези бели кучета нека останат да лежат тук, за да ги разкъсат лешоядите!
Тогава Сам Хокинс прошепна на Олд Шетърхенд:
— После тайно ще дойдем тук и ще ги погребем, ако не се лъжа. Те бяха престъпници, но все пак бяха и хора.
Безмълвно кимване с глава му показа, че ловецът е съгласен с него.
Повикаха и всички останали индианци от отряда. После с двата трупа тръгнаха на път, на едно удобно място се прехвърлиха отвъд реката и се насочиха към лагера. Там се разнесоха глухи вопли и оплакването на мъртъвците продължи до вечерта, когато над убитите бяха издигнати две малки каменни могили.
Навахите и нихорасите останаха заедно още два дни, а после се разделиха. Естествено белите тръгнаха с навахите нагоре към Рио де Чако, където бяха колибите и шатрите на племето. Там прославените уестмани бяха посрещнати с голяма радост, а преселниците — със сърдечно гостоприемство.
И какво се случи после ли? За това може да се напишат други романи. Нитзас-ини удържа на думата си. Четирите семейства получиха всичко, обещано им от Волф при устието на Зимната вода, и стана така, както бе казала госпожа Розали Еберсбах — върху подарената на всеки от тях земя можеше да се побере цяло рицарско имение. Доброто им разбирателство с навахите никога не бе помрачено.
Уестманите останаха при тях доста време, за да помогнат при създаването на четирите стопанства със съвети и дела, колкото им позволяваха възможностите, а после, разбира се, не завинаги, се сбогуваха със своите бели и червенокожи приятели. Отправиха се към Калифорния и по време на пътуването си преживяха не едно и две необикновени приключения. В Сан Франциско другите се разделиха с Леля Дрол и Хобъл Франк, тъй като двамата смятаха, че все пак е техен дълг да придружат неопитния и вятърничав кантор до родината му. На сбогуване Сам Хокинс попита:
— И кога човек ще може пак да ви види вас двамата, най-големите герои на Дивия запад, хи-хи-хи-хи?
— Когато се поправиш, стари шегобиецо — отговори му Хобъл Франк. — Драсни ми едно писмо до моята вила «Меча лой». Ще се чувствувам много протежиран да чуя, че тук в Запада, се чувстваш канибалски добре!
А героичната опера в дванайсет действия? Щом нейните първи три такта бъдат готови, веднага ще ви съобщя.