— Значи искаш да се отзовеш на поканата и да ядеш крадено месо?
— Йес, и още как!
— Сам, трудно ми е да го повярвам, тъй като си душа човек и си честен до мозъка на костите. Но прави каквото искаш, аз обаче няма да участвам. Уил Паркър не яде крадено!
— И Сам Хокинс не го яде, освен ако не е убеден, че после ще бъде платено.
— Аха, ти мислиш …?
— Да — кимна дребосъкът, — нарекоха ме палячо и нищо не можах да направя, за да последват съвета ми, тъй че и нищо няма да се опитвам да предотвратя. Но наказание трябва да има, още повече когато то послужи за поука и превъзпитание, както ми се струва, че ще стане. Ще ям с най-голям апетит, но после ще се погрижа потърпевшите да бъдат напълно обезщетени.
— Щом е така, тогава и аз ще участвам във вечерята. Но ще трябва много да внимаваме. Ще се учудя, ако Търсачите ни оставят да си тръгнем оттук неоскубани.
— Ще се простят със собствената си перушина. Само внимателно гледай какво ще стане!
Бътлър и тримата му спътници се бавиха може би около три четвърти часа, но най-сетне се върнаха. Домъкнаха едно цяло говеждо филе, което внесоха в къщата, за да бъде изпечено. Докато печеното стане, изпразниха още няколко бутилки уиски. Щом най-сетне негърката съобщи, че вечерята е приготвена, Бътлър се приближи до масата на Детелиновия лист, за да покани тримата да влязат в кръчмата заедно с тях.
— Няма ли да е по-добре, ако ни изнесат тук онова, с което искате да ни нагостите? — попита Сам.
— Не може — гласеше отговорът. — Който иска да бъде наш гост, трябва да седне при нас. Впрочем може би знаете, че виното е най-сладко, когато се пие в компания.
— Вино ли? Че откъде ще го вземете? — престорено се учуди Сам.
— Да, откъде! Слиса се, нали? Казвам ти, че сте поканени от истински джентълмени. Видяхме, че не обичате уиски, и заради вас и във ваша чест придумахме кръчмаря да ни продаде единственото буренце с вино, което му се намира тук. Това е такова вино, каквото навярно още не сте пили. И тъй, елате, мешърс!
Той се отправи към вратата, зад която неговите хора бяха вече изчезнали. Така Сам получи възможност да пошепне на другарите си:
— Искат да ни напият и после да ни ограбят. Мислят си, че имаме детски стомахчета, защото отказахме да пием отровата на ирландеца. Хи-хи-хи-хи, ама ще се видят измамени, ако не се лъжа! Сам Хокинс пие като смок, а виждал ли е някой някога пиян смок? И тъй, слушайте, момчета, правете точно каквото и аз правя. Ще се престорим, че никак не можем да носим пиене, но въпреки това всички те първи ще паднат под масата.
— Ако още преди това не ни изколят! — забеляза Уил.
— И през ум няма да им мине! Нали би трябвало да очакват съпротива. Вярно, ще си помислят, че дванайсет срещу трима ще могат да ни надвият, но не и без да получат от нас няколко куршума или удари с нож. Следователно във всички случаи ще предпочетат да ни натряскат, та да не сме в състояние да се отбраняваме. И тъй, бъди спокоен, грийнхорн такъв! Все се страхуваш. Но Сам Хокинс не е новак като Уил Паркър и много добре знае доколко може да рискува.
По време на този кратък разговор те се престориха, че искат да нагледат конете си, които бяха наблизо, а след това влязоха в кръчмата.
Вдясно се намираше кухнята с едно съвсем примитивно огнище, където гореше огън. На него негърката беше изпекла месото. Вляво се виждаха две дълги маси от нерендосани колове и дъски, пред които бяха поставени две пейки от същия материал, тъй че за всички присъстващи имаше достатъчно място. Буренцето с вино бе сложено в ъгъла върху един пън. Ирландецът наточи от него две пълни кани. Започнаха да пият направо от тях. Нямаше чаши.
Търсачите си бяха наумили да пият малко, докато тримата им гости се натряскат до козирката. Тъй че каните почти непрекъснато обикаляха в кръг и Търсачите се преструваха, че пият здравата, но всъщност едва-едва отпиваха. Виното наистина беше хубаво. То им хареса и глътките им взеха да стават все по-големи и по-големи.
И печеното беше превъзходно. Хората юнашки лапаха и вече почти го бяха изяли, когато вечерята им бе прекъсната. На прага на вратата се появи споменатият водач на преселниците, а зад гърба му старият Шмит заедно с останалите трима мъже. Те носеха пушките си в ръка, докато гуляйджиите бяха оставили оръжията си настрана. След като новодошлите хвърлиха кратък поглед на тази сцена, скаутът пристъпи няколко крачки напред и каза:
— Good evening, mylords ((англ.) — Добър вечер, господа! Б. пр.) Ще ни разрешите ли да ви пожелаем добър апетит?
— Защо не? — отвърна Бътлър. — С удоволствие бихме ви поканили да участвате, но вече изядохме почти всичко. А няма и кокали, които бихме могли да ви предложим.