С това Сам не каза някоя лъжа, но и не каза, че е обещал исканото обезщетение. Отговорът му задоволи Търсача и той добави:
— Имал е късмет, че те е послушал. Не сме свикнали много-много да се церемоним с разни дъчмани ( презрително прозвище на немците в САЩ. Б. пр.) А сега сядай отново! Нека покажем, че тези глупци не са ни развалили апетита!
Яденето и пиенето пак започнаха. Първото занимание не продължи дълго, тъй като бе останало твърде малко за унищожаване, но затова пък толкова повече пиха. Когато бурето се изпразни наполовина, Сам взе да се преструва, че вече е започнал да се напива, а Дик и Уил последваха примера му.
Това извънредно много зарадва Търсачите. Те виждаха как планът им се увенчава с успех, повярваха, че само след броени минути жертвите им ще заспят и затова здравата взеха да надигат каните. Тъй минаваше четвърт час след четвърт час. Сам се престори, сякаш едва съумява да държи клепачите си отворени, ала и очите на Търсачите започнаха да се затварят, но не само привидно, а наистина, защото те се бяха напили. А нали преди това бяха погълнали и твърде много уиски.
Първият, който бе напълно надвит от алкохола, беше ирландецът. Той приседна до огнището, задряма, главата му взе да клюма все по-ниско и по-ниско, и най-накрая, без да се пробуди, се отърколи на пода в цялата си дължина.
След като Сам вдигна с предводителя на Търсачите безброй наздравици, Бътлър така се напи, че се видя принуден здраво да подпре лакти върху масата, за да може да държи главата си с ръце. Той много добре усещаше, че виното се кани да го надвие, и не искаше да се изложи пред хората си. Ето защо им намигна скрито, както поне той си въобразяваше, та да си помислят, че само се преструва. Съвсем естествената последица от това беше, че и те решиха за необходимо да си придадат същия вид, което им бе добре дошло. Така сред допреди малко тъй шумната и буйна компания скоро настъпи най-голяма тишина и спокойствие.
Тогава Сам Хокинс се изправи, за да напълни каните. Той продължи да буди ту един, ту друг от Търсачите и да го кара да пие, докато бурето се изпразни до капка.
Най-сетне то бе пресушено, а Търсачите до един заспаха дълбок сън, но не и съня на праведниците. Сам се опита да разбуди неколцина от тях. Те ломотеха нещо с надебелял език, без да могат напълно да се разбудят и да дойдат на себе си, след което отново се отпускаха на местата си. Един от тях втренчи помътнели очи в някаква точка пред себе си и попита:
— Бътлър, напиха ли се най-после?
— Да, до козирката — отвърна Сам.
— Тогава да ги изхвърлим навън и да им забием ножовете си между ребрата! После ще си поделим парите и ще ги заровим.
А след като Сам си замълча, онзи проломоти с натежал език:
— Защо нищо не казваш? Да не би да искаш да ги оставиш да си ходят? Няма да стане. Смъртта им е решена. Да… да започна ли… аз… с моя… нож?
— Да — обади се Хокинс.
— Тогава… ще се заема… с малкия… де.. де… дебелак и… Той посегна с ръка към пояса си, за да извади ножа, изправи се на крака, но не успя да се задържи прав и отново се смъкна на пода, където остана да лежи като в несвяст.
— Ето на, чухме го — прошепна Дик Стоун. — Решили са да ни убият, а след като ни ограбят, да ни закопаят в земята. Значи предположението ти се оказа вярно, стари Сам. Какво ще правим сега?
— Ще направим най-простото — ще ги вържем. Тук сигурно ще се намерят ремъци и въжета.
Наистина, имаше ги предостатъчно и тримата скоро вързаха ръцете и краката не само на Търсачите, но и на кръчмаря и на старата негърка, която също беше много пияна. Тогава Сам остави двамата си приятели да ги пазят и се отправи към лагера на немските преселници. Когато го наближи, той чу младежки глас:
— Who is there? I shoot! — Кой е там? Ще стрелям!
— Сам Хокинс — отговори той.
— Вече? Великолепно! Приближи се, сър! Добър признак е, че идваш толкова скоро. Поне така предполагам.
— Можеше и да е лош. Ами ако ми се наложеше да бягам?
— Тогава с теб щяха да са и двамата ти спътници. Без тях сигурно няма да избягаш и затова мисля, че щом са останали в селото, всичко се е развило добре. Влез вътре, сър. Прекачи се през ока на колата!
— Твърде съм дребен за тази работа, предпочитам да пропълзя отдолу.
Сам забеляза, че колите са подредени в четириъгълник и животните вкарани вътре в него. Значи бяха последвали съвета му, но за съжаление едва след като загубата ги бе накарала да поумнеят. Човекът, застанал на пост, който му беше извикал, протегна ръка, за да го поздрави. Беше Ши Со, синът на индианския вожд. Говореше на най-чист английски. Сам го попита:
— Млади приятелю, надявам се, че говорите немски, щом сте бил шест години в Германия, а?