— Доста добре.
— Тогава събудете хората и приказвайте на немски, тъй като те са немци. Но я чуй! Кой ли идва?
Те се заслушаха в нощта. Откъм селото се приближаваше тропот на копита.
— Един ездач е, един-единствен — прошепна Ши Со. — Кой ли може да е?
— Това не е ездач. Много добре познавам тропота от тези копита. Идва моята добра стара Мери, която ме е последвала. Нали я познавате от по-рано?
— Да, знам я. Но моля ви, не ми говорете на «вие», а на «ти»! Индианец съм и такъв ще си остана, не искам да изменям на привичките на племето си.
— Само така, момчето ми! Значи не си се възгордял отвъд океана, а? Тогава старият Сам ще продължава да те обича. Ти имаш да ми разказваш много неща, но сега не му е времето за приказки. Ще трябва да ги отложим за по-късно.
Мулето се приближи до ока на колата, където Сам все още стоеше, и потърка глава в рамото му. От разговора, проведен на висок глас, спящите хора се разбудиха и взеха да прииждат, за да питат кой е дошъл. Не можеха да видят Сам, защото огънят беше угаснал. Този път Шмит го посрещна съвсем различно отпреди и издаде нареждане отново да запалят огъня. Когато пламъците осветиха мястото, Сам пожела най-напред да научи имената на присъстващите. Ши Со му представи хората. Тримата по-млади, но вече женени преселници, се казваха Щраух, Еберсбах и Улман. Младият приятел на Ши Со се наричаше Адолф Волф. Това бе достатъчно за Сам. Той каза, че подробности можел да научи и по-късно, а най-напред трябвало да се занимаят с настоящето. Жените и децата също се приближиха. Разбира се, и скаутът не можеше да остане настрана, тъй че, когато Сам започна по своя особен начин да разказва за днешната си среща с Търсачите, всички се бяха насъбрали около него. Освен младия светлокос индианец останалите го виждаха за пръв път. Щом чуха как бе спечелил облозите, а после как беше приспал Търсачите с виното и ги бе обезвредил, въпреки простотата и скромността в начина му на разказване всички разбраха, че това дребно странно човече в никакъв случай не е най-обикновен уестман, а да не говорим за скитник. Това бе почувствано и от стария Шмит. Ето защо, когато разказът на Сам свърши, той му протегна ръка и с извинителен тон каза:
— Разбирам, че трябва да ви помоля да ми простите. Сбърках в преценката си. Дано не сте злопаметен и го забравите.
— Аз и злопаметен! — засмя се дребосъкът. — И без туй паметта ми е достатъчно претоварена, за да я обременявам и с грешките на другите. «Палячото» ви е вече простен, а и ще бъде забравен, ако не се лъжа.
— Значи твърдите, че тези дванайсет души са Търсачите?
— Да.
— И че е трябвало да ви убият заедно със Стоун и Паркър?
— Да.
— А също, че негодниците са се канели да нападнат и ограбят и нас?
— И това.
— Тогава имаме достатъчно основание да ги обесим или поне да ги вкараме в затвора. През нощта ще ги охраняваме, а утре ще ги предадем на властите.
— Не, ще постъпим другояче.
— Как?
— Ще ги пуснем да си ходят.
— Да си ходят? Такива престъпници, от които току-що сте се отървали здрави и читави? Имате ли мозък в главата?
— Може би е там. Поне съм сигурен, че не е в ботушите ми, мастър Шмит. Веднага се вижда, че съвсем наскоро сте дошли отвъд океана и още сте чужд в тази страна. Ако оттатък някой ви нарече «тъпак», веднага ще го завлечете при съдията, обаче тук се постъпва иначе. Истинският мъж разчита само на себе си! За какви власти ми говорите? Къде са те? А дори и да ги има, дали са достатъчно силни? И аз мога ли да докажа каквото твърдя?
— Струва ми се, да!
— Не мога. Смятам, че тези мъже са Търсачите, защото са дванайсет на брой, а един от тях се казва Бътлър. Нима това е доказателство за съдията? Твърдя, че са искали да ни убият, понеже един съвсем пиян човек бил издрънкал нещо. Казвам ви, че ще ви нападнат, тъй като го предполагам. Какво ще каже съдията за всичко това? А дори и да приеме оплакването ни и да ги затвори, тогава толкова ще се забавим и ще си имаме такива главоболия, че ще се пръснем от яд и гняв.
— Е, добре! Вие казахте: «Истинският мъж разчита само на себе си.» Тогава нека ние образуваме съд. Ще осъдим негодниците на смърт и ще ги разстреляме.
— Опазил ме бог! Не съм убиец. Само когато защитавам живота си, съм в състояние да пролея човешка кръв.
— Значи наистина искате да ги пуснете?
— Да.
— И няма да бъдат наказани?
— Напротив! Искам да ги пусна именно защото трябва да бъдат наказани.
— Господине, това е несъстоятелно, това е безсмислено! Да не би да ме будалкате?