— Не ми е до будалкане. Не би ми направило чест да будалкам един новак. Безсмислено ли казахте? Мастър Шмит, в тази работа си има смисъл, и то какъв, ако не се лъжа. Но, за да се схване смисълът й, е необходим само малко акъл в главата. Имате ли го, хи-хи-хи-хи?
— Господине, започвате да ме обиждате! — избухна Шмит, който въпреки предишното си обещание не можа да обуздае темперамента си.
— Да ви обиждам ли!? Нищо подобно. Но винаги отговарям така, както са се обърнали и към мен. Нима преди малко не попитахте дали имам мозък в главата си? Ще ви обясня защо има смисъл. В момента нямаме никакви доказателства, а само предположения, следователно трябва да тръгнем на лов за доказателства. Пуснем ли онези типове да избягат, те ще нападнат кервана ви и тогава ще ги пипнем за яката. Така ще разполагаме с необходимото доказателство и като нищо могат да се простят с живота си, ако не се лъжа.
— Какво? Да се оставим да ни нападнат?
— Ами да.
— Но нали така сами ще се изложим на опасност, при която можем да загинем.
— Нищо подобно! Всичко зависи от това, как ще подхванеш нещата — дали както трябва, или наопаки. Разчитайте на мен! Сам Хокинс, старият Кун, все ще измисли някой хитро скроен капан, в който ще се хванат Търсачите. Пак ще си поговорим. Трябва да се посъветвам с Дик Стоун и Уил Паркър. Най-важното засега е да се изпълни обещанието ми — да получите обезщетение за откраднатия и убит вол. Ще дойдете ли да си го вземете?
— Веднага, стига да е възможно да го получа. Пита се само дали Търсачите ще заплатят цялата сума.
— Защо да не я платят?
— Защото са взели само филето, а останалото месо го прибрахме, за да го изядем самите ние.
— Все едно. Волът е мъртъв и трябва да се заплати! И тъй, елате с мен да си вземете обезщетението! Но внимавайте пред тях да не ме наречете с тукашното ми име Сам Хокинс! Имам си съображения и засега не желая тези хора да го научат.
— Кои ще тръгнат с вас за селото?
— Само вие, мастър Шмит, не се нуждаем от повече хора. Нека другите останат тук да се приготвят за път и да впрегнат воловете в колите, за да може след завръщането ни керванът незабавно да потегли на път за Тусон.
— Сега веднага, още през нощта? Но нали трябва да си починем! Канехме се да продължим едва на сутринта.
— Това е вече невъзможно. Тъй както стоят нещата, на всяка цена се налага да се откажете от нощната си почивка.
При тези думи откъм мястото, където стояха жените, се разнесе дълбок мощен бас, който на най-чист саксонски диалект каза: (За съжаление диалектите са непреводими на чужди езици. Б. пр.)
— Слушайте, тая няма да я бъде! И хората, и добичетата се нуждаят от порядъчна почивка. Тъй че тук оставаме!
Сам учудено отправи поглед към жената, която се обади. Не беше очаквал възражения от женска страна, и то с такъв тон. Тя имаше едрококалеста фигура с твърде мъжки и решителен вид. Ако огънят беше по-силен или ако беше ден, дребосъкът щеше да забележи, че под острия й нос се намираше тъмна линия, която и при най-добро желание не можеше да бъде наречена иначе освен мустаци.
— Да, зяпайте ме колкото си щете! — продължи тя, когато забеляза слисания поглед, отправен й от уестмана. — Туй е то! През деня се пътува, а през нощта се спи. Амче тъй всеки може да дойде и да ни обърне реда с главата надолу!
— Но, мила госпожо, предложението ми има за цел единствено вашата безопасност, вашата изгода — отговори Сам.
— Я не ме занасяйте! — отвърна тя с пренебрежителен жест. — Никой свестен човек не се скита тъй посред нощ и при такваз тъмнотия из Америка. Е, да, ако си бяхме в родината, тогаз по бих се съгласила, ама щом се намира из чужди континенти, човек трябва най-спокойно да изчаква докато се разсъмне. Разбирате ли ме?
— Естествено, че ви разбирам, мила госпожо, но ми се струва…
— Мила госпожо ли? — прекъсна го тя. — Не съм ви никаква мила госпожа! Знайте ли всъщност коя съм аз и как се казвам?
— Разбира се, че сте съпругата на някой от тези четирима джентълмени.
— Джентълмени! Я стига с тоя английски, когато пред вас е застанала една немкиня! Аз съм госпожа Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер. Ей оня там — при тези думи тя посочи към един от тримата по-млади от Шмит преселници, — е моят настоящ мъж и съпруг, господин майстор-ковачът Еберсбах. И веднага ще ви кажа, за да го знаете веднъж завинаги, че той няма да ви играе по свирката, а ще слуша мен, щото съм с единайсет години по-възрастна от него и следователно сигурно съм по-опитна и имам повече акъл от него. Аз оставам тук, а значи и той остава. В среднощна доба човек не тръгва да се скита по света.