Тъй като никой от преселниците не се обади, живите очички на Сам Хокинс развеселено огледаха всички наоколо, след което той каза:
— Щом господата са свикнали да се подчиняват на тая толкоз енергична лейди, не ми остава нищо друго, освен да помоля поне този път да се направи едно изключение.
Той имаше намерение да продължи, обаче жената бързо го прекъсна:
— Хайде де, не думайте! Изключение! Като че ли ще го позволя! Зле ме познавате! К’во сте ме зяпнал тъй? Няма що да правите такваз физиономия. Знайте ли, аз съм човекът, с когото другите тук се съобразяват. Разбирате ли ме? Амче кой плати сичките разноски? За парахода, че и за пътя по суша дотук? И кой ще трябва пак да се бърка в джоба? Аз! Аз съм капиталът! Вече знайте сичко, а сега ние пак ще си легнем да спим!
Отново никой от мъжете не възрази, мълчеше дори и Шмит, който все пак, изглежда, беше предводителят им и преди свечеряване се бе държал със Сам толкова грубо. Ето защо ловецът се изправи и с безразличен глас каза:
— Както искате. И тъй, ще си кажем лека нощ, ако не се лъжа. За последен път ще можете да го пожелаете някому, защото съм убеден, че този сън ще ви е последен, хи-хи-хи-хи!
Той им обърна гръб, за да си тръгне, но жената бързо се приближи, хвана го здраво за ръката и попита:
— Последният ни сън ли? К’во искате да кажете, дребосъче такова, а?
Действително тъй, както беше застанала до него, тя го надвишаваше с цяла глава. Той се престори, че не е чул как го нарече тя, и отговори:
— Искам да кажа, че утре сутринта няма да се събудите.
— Че защо?
— Защото ще сте мъртви.
— Мъртви ли? Хич и през ум не ми минава! Госпожа Розали Еберсбах има още дълго да живее!
— Да не си мислите, че и дванайсетте бандити, с които ще си имате работа, ще са съгласни да се съобразяват с госпожа Розали Еберсбах?
— Тия нищо не могат ни направи. Нали са вързани и пленени, както сам ни казахте.
— Но щом с двамата мои другари напуснем кръчмата, те ще се освободят и ще ви нападнат.
— Ще я напуснете? Искате да си отидете?
— Естествено!
— Накъде?
— Към Тусон.
— Амче защо? Всъщност не е ли ваш дълг да охранявате тез пленници, докато стигнем на безопасно място? Че к’во ще си помисля аз за вас, щом ни зарежете тъй и изчезнете като масло на слънце?
— Мислете каквото си щете!
— Хубави приказки, няма що, много хубави приказки! Не сте ли чували още, че мъжете трябва да са внимателни към дамите и да ги закрилят? И госпожа Розали Еберсбах е също дама, разбрахте ли?
— Съвсем правилно! Но който иска от мен да го закрилям, ще трябва и да се съобразява с мен. Разбрахте ли и вие? Вас ще ви нападнат. Ако това стане тук, след като пак сте легнали да спите, сте загубени. Но не стане ли, нищо не можем да докажем. За да получим доказателства, се налага да отидем в Тусон, където ще помоля коменданта да ни даде отряд войници, за да ни помогнат. Тогава ще превъзхождаме Търсачите и по численост толкова, че ще успеем да ги заловим, без да се стигне до стрелба и някой от нас да бъде ранен. Ето защо трябва незабавно да тръгнем и още сутринта да пристигнем в Тусон, за да сме готови с клопката, която искаме да поставим на Търсачите, преди още те да са я забелязали. Не можете ли да го проумеете, госпожо Еберсбах, по баща Лайермюлер?
— Защо не ми го казахте веднага? — попита тя със съвсем друг тон. — Впрочем не съм по баща Лайермюлер, а това ми е името като вдовица. Щом разговаряте с мен тъй разумно, тогаз и аз ще бъда разумна. Защото и аз не съм вчерашна. Запомнете го. Значи ще трябва да впрегнем воловете и да се приготвим да продължим пътя си. Но туй, дето само Шмит щял да дойде с вас, няма да го бъде! И аз искам да огледам онези типове. Почакайте малко само да взема една карабина!
Тя отиде до нейната кола, където се намираше пушката. Когато се върна с оръжието, мъжът й я помоли:
— Розали, остани тук! Тази работа не е за жени. Аз ще отида вместо теб.
— Ти ли? — отвърна му тя. — Само си за тая работа! Я не се прави на голям мъжага и герой, нали знаеш, че хич не мога да го търпя. Оставаш тук да чакаш, докато се върна!
И тя се присъедини към Сам, който, кискайки се под мустак, се отправи към селото заедно с нея и Шмит. Когато стигнаха до кръчмата и влязоха вътре, видяха, че от стягащите ги ремъци и въжета Търсачите са се събудили от пиянския си сън и тъкмо в този момент разгневеният Бътлър настойчиво говореше нещо на Стоун и Паркър.
— Какво иска тоя? — попита Сам Хокинс двамата.
— Че какво ще иска — отвърна Стоун. — Естествено е учуден, че те са наши пленници, а не е обратното. Пита дали това била благодарността ни, че ни разрешили да ядем и пием с тях.