— Да, така е — извика гневно Бътлър, като се напъваше да скъса ремъците си и се опитваше поне да седне. — Откъде ви хрумна тъй да се отнесете с нас, докато спим? Посрещнахме ви най-гостоприемно, не сме ви обиждали, не сме ви причинили и най-малкото зло, а в замяна…
— Не сте ни причинили и най-малкото зло? — прекъсна го Сам. — Вярвам ти, че това страшно ви ядосва… впрочем защо да приказваме надълго и нашироко? Известни са ни плановете ви, жертва на които щяхме да станем ние, и в знак на благодарност имаме намерение да ви предадем на съдията.
При тези думи Бътлър саркастично се изхили и попита:
— И кой ще ви повярва без доказателства?
— В пиянството си сами се издадохте.
— Дори да е било така, никой съдия няма да се вслуша в думите на един мъртво пиян човек. Краката на доказателствата ти страшно се клатят, сър. Нека съдията дойде, спокойно ще го погледнем в очите. Та какво сме ви сторили? Косъм не е паднал от главите ви!
— Защото бяхме достатъчно умни да ви изпреварим. Но и на самите нас ни е ясно, че няма смисъл да правим оплакване пред съда. Вярно, можем да се закълнем в онова, което чухме, ала толкова много време ще изгубим да се разправяме с вас и съдията, че предпочитаме да се откажем.
— Това е най-мъдрата мисъл, която може да ви хрумне за ваше добро. Но сега се надявам да ни развържете!
— По-полека, по-полека, сър! Преди това имаме още малко да си поговорим.
— Тогава побързай! Какво искате още?
— Да заплатите вола, който сте заклали.
— Какво ви засяга този вол!
— Засяга ни, и то много, защото се присъединихме към немските преселници. И те искат да отидат горе в планините, за да ловят бобри и мечки с капани също като нас. И тъй станахме техни спътници и сме задължени да се погрижим да си получат обезщетението.
— Това хич не ви засяга! — изкрещя Бътлър. — Нищо няма да дадем.!
— Няма значение, защото каквото не дадете, ще си го вземем сами.
— Значи искате да ни ограбите?
— Не, а само да се погрижим за доброто ви име на честни хора, които си плащат всичко. Мастър Бътлър, колко ли може да струва онзи вол?
— Все ни е едно. Вече нямаме никакви пари. Та нали с облозите ни обра и последния долар.
— Но не се ядосвахте кой знае колко, защото пак щяхте да си ги върнете, като ни ограбите. Да кажем сто и петдесет долара, а?
— Ако щеш и сто хиляди. Нищо не можем да платим.
— Вярно, с пари не можете, но не е и необходимо. Джобовете ви надали са съвсем празни.
— Zounds! ((англ.) — Ей богу, бога ми! Б. пр.) Да не би да се каните да ни изпразните джобовете?
— А защо не?
— Сър, това ще е грабеж!
— Няма значение. Ще се радваме веднъж и ние ей тъй любителски да опитаме занаята ви.
— Ние не сме разбойници и ако посегнете на нашите вещи, ще се оплачем пред съдията!
— Много ще ни бъде приятно! Ще ни се да чуем какво ли ще каже съдията, щом ви види. И тъй, Дик и Уил, хайде, започвайте! Я да претърсим джобовете им!
С най-голямо удоволствие двамата се заловиха на работа. Доколкото им беше възможно, Търсачите се съпротивляваха, но безуспешно. Всичките им джобове бяха изпразнени. Намериха се много предмети и особено няколко скъпоценни часовника, за които спокойно можеше да се твърди, че са откраднати или ограбени. Сам взе часовниците, показа ги на Шмит и го попита:
— Обесниците нямат никакви пари. Ще приемете ли тези часовници като обезщетение?
— Щом нямат монети, да — отговори предводителят на преселниците, — само се питам дали така няма да съм в загуба. Би трябвало да ги продам, а никой търговец няма да ми плати истинската им стойност.
— Не се тревожете. Няма да загубите и цент. Сигурно тези часовници имат четирикратната стойност на вашия вол. Можете да ми вярвате.
— Но съвестта ми, господине!
— Какво искате да кажете?
— Ще ми разреши ли тя да приема тези предмети?
— Защо не?
— Ами ако са крадени?
— Вероятно са такива.
— Тогава те са собственост на обраните хора, а не мои.
— Това е вярно, но тези хора никога няма да си получат обратно часовниците. Най-вероятно са мъртви, но и да не са, без каквито и да било скрупули можете да ги вземете. Тук властват съвсем различни порядки от онези в родината.
— Но в случай, че законните собственици не са вече живи или не е възможно да бъдат издирени, човек е длъжен да предаде подобни предмети на властите!
— Какво имате предвид тук под «власти»? Никой от местните чиновници не би си направил труда да издирва собствениците, а просто ще задържи часовниците за себе си и тайничко ще ви се изсмее. И тъй спокойно ги приберете, а ако все още мислите, че така извършвате някаква несправедливост, ще поема отговорността върху себе си.