— Десетина случайно дочути и запомнени думи или изрази не са достатъчни за едно дълго конско евангелие. Впрочем останах с впечатление, че след като видя Търсачите, на нея й се изпари куражът да им държи подобна реч.
— Куражът й се изпарил? Че защо? Нали онези обесници са лежали вързани на земята. Нямало е защо да се страхува от тях.
— Е, не точно да се страхува, но все пак тези разюздани типове й направиха такова впечатление, че дори и да знаеше английски, тя пак щеше да си замълчи.
— Хич не си въобразявайте! Госпожа Розали не се бои от никого, нито от хора с изискана външност, нито от хора с дързък вид. Хем страшно е зъбата, хем е устата и е свикнала да се подчиняват на волята й.
. — Забелязах го. Когато тя ми възразяваше, никой не си отвори устата.
— Да, тъй трябва да постъпваш, ако не искаш над главата ти да се разрази силна буря. Но въпреки това тя е душа човек и само ако я оставиш да си говори, можеш да я въртиш на малкия си пръст. Обаче не търпи да й се противоречи.
— Но прави голяма грешка, ако не се лъжа. Щом не разбираш от нещо, трябва да се вслушваш в съветите на другите.
— О, госпожа Розали разбира какво ли не, всичко разбира!
— Глупости! Не е възможно да има дори понятие от тукашните условия на живот. И ако в бъдеще се повторят сцени, подобни на днешната, тя като нищо трябва да очаква не само здравата да бъде скастрена, но и ако упорства да наложи волята си, може даже да навреди на целия керван или да го изложи на голяма опасност.
— И на това не бива да вярвате. Дори ако има нещо, което не знае или не разбира, тя извънредно бързо се справя с положението. Нали сам видяхте, че после се съгласи с вас. Най-добре е човек да не й се противопоставя, тя сама винаги стига до верния финал.
— Щом говорите така, изглежда, и вие имате голям респект пред нея, господин кантор.
— Господин кантор емеритус, ако обичате! Само заради точността и изчерпателността, тъй като вече не съм на служба, а в пенсия. Да, изпитвам респект пред нея и тя го заслужава. Тя е славна жена и има музикално образование.
— Аха, музикално образование, хи-хи-хи-хи! Да не би и тя да композира?
— Не, но свири.
— На какво?
— На акордеон.
— Бре, да се не види, това наистина е вече нещо друго! Акордеон! Прекрасен инструмент, ако не се лъжа? Е да, щом тя свири на него, човек трябва да я уважава. Досега никога не съм чувал дама да свири на акордеон.
— И аз не съм. Госпожа Розали е първата. С акордеона е печелила неведнъж хубави талери.
— А-а, може би с някой пътуващ дамски оркестър?
— Не, свирила е на танци.
— На обществено място?
— Да.
— Браво! Но ми се струва, че вие смятахте танците за нещо доста просташко.
— Така е, но в случая нещата стоят другояче, защото по баща госпожа Розали се казва Моргенщерн… — започна канторът.
— Известно ми е. Тя ми го съобщи.
— И се ожени за мелничаря от Хаймберг…
— … чието име е Лайермюлер, след което овдовяла — кимна усмихнато Сам Хокинс.
— Към мелницата имаше и една кръчмица с малка танцувална зала. Ала работата вървеше зле, докато най-сетне тя се зае да я оправи.
— Но тогава защо е дошла в Америка?
— Аз й внуших тази прекрасна идея.
— Вие ли? Хмм! Жената е могла да си остане в родината. Та тя не е мизерствала там.
— Е да, ама ако не беше онази работа с Волф.
— Каква работа?
— Още ли не сте чули?
— Не.
— Волф, лесничеят от Хаймберг, има бездетен брат в Америка, който притежава много гори, големи стада, а струва ми се, и сребърни мини. Та този брат го помолил да му изпрати сина си, когото искал да направи свой универсален наследник, в случай че момчето му хареса. Лесничеят попитал сина си, който следвал в лесничейското висше училище в Таранд и той веднага проявил желание да се отзове на поканата на чичо си, но едва след като си вземе изпитите.
— Не е ли било твърде лекомислено или жестоко спрямо родителите му?
— Опазил бог! Ни най-малко, напротив! Лесничеят имал многодетно семейство и малка заплата. Едва свързвали двата края, а следването на най-големия син му струвало големи жертви и лишения и много му тежало. Било е невъзможно да подготви другите си синове за някоя по-добра кариера, макар че са много даровити деца. Е, тогава Адолф с радост приел предложението на чичо си. Вярно, налагало се да напусне отечеството и родителите си, но си е казал, че като наследник на богатия плантатор ще има възможност да помогне на братята и сестрите си бързо да стъпят на крака.
— Този начин на мислене наистина му прави чест. И отзовал ли се е на поканата?