— Да.
— Кога?
— Тъкмо сега. Та нали го видяхте.
— Аз ли? Къде?
— Тук при нас. Язди ей там отпред!
— Той ли е? Той? Този младеж? Нима е възможно да е завършил вече висшето лесничейско училище?
— Възможно е, и то с много добър успех. От това можете да разберете колко прилежен и свестен младеж е той. Тъй като чичо му притежава големи гори, той ще му бъде от полза със знанията си. Наистина за него съществува и една друга причина да се реши толкова бързо да потегли за Америка и тази причина може да се назове с индианското име Ши Со.
— Но това е синът на вожда, нали?
— Да. Както чух, вие познавате този вожд. Дали не знаете защо е изпратил сина си в Германия?
— Знам.
— Това ме радва. А ще ми кажете ли, или е може би тайна?
— Няма причина да се пази в тайна. Напротив, защото това прави чест на вожда и го характеризира като човек, чийто ум и образование далеч надхвърлят средното ниво на съплеменниците му. Когато бил още млад, едно враждебно настроено към навахите племе нападнало преселнически керван. Всичко живо било изклано, само едно момиче било пощадено и индианците го взели със себе си. То било немкинче. Вождът го спасил и го отвел при своето племе. Щяло да остане там най-напред, за да се съвземе от нещастието и мъката си, а после се канели да го заведат до най-близкото поселище. Грижили се за момичето и се отнасяли много добре към него. Роднините му били избити. Никъде нямало каквито и да било познати. Селището, където щели да го отведат, му било съвсем чуждо. На него му харесало при навахите и скоро девойката обикнала вожда Нитзас-ини, Големия гръм, който я спасил. Тя не заминала и станала негова жена. Никога не е имала повод да се разкайва и живяла с него много щастливо.
— Нима е възможно! — възкликна канторът. — Един червенокож човек с бяла жена!
— Казвате червенокож човек, така ли? Звучи презрително! Повярвайте ми, цветът на кожата няма никакво значение. Запознавал съм се с индианци, пред които хиляди и стотици хиляди бели би трябвало да се срамуват. Нитзас-ини е един от тях. Неговата бяла жена не била някоя високообразована госпожица, но в живота на племето повял друг вятър. Настъпили някои промени. Мъжът й, вождът, бил нейният пръв и най-прилежен ученик и по-късно нямал нищо против тя да говори на немски с децата, които му дарила, да ги обучава и да им купува книги. По онова време се запознали с Винету, великия вожд на апачите. С него дошъл и Олд Шетърхенд, прославеният приятел и закрилник на всички дружелюбно настроени червенокожи мъже. Те с радост видели какво е постигнала бялата жена, каква благодат е донесла на племето. Двамата останали по-продължително при навахите, а и по-късно често се отбивали при тях. Оттогава това племе никога повече не е водило война и е грабвало оръжията само тогава, когато е трябвало да се защитава. Навахите станали приятели на бледоликите, в резултат на което никога не били гонени от земите си и получили правото да запазят своята територия, макар и да им се налагало да се съобразяват с предписанията на законите. Навахите притежават плодородни пасища и огромни гори. От година на година те ставали все по-заможни, но колкото и алчно да поглеждали към имотите им белите скватери и ненаситните едри земевладелци, на никого от тях не се удало да им отнеме каквото и да било, защото в резултат от усилията на Олд Шетърхенд правителството на Съединените щати не гледа на територията им като на индиански резерват, а като на законна частна собственост, чиито притежатели законът закриля срещу всяко посегателство. Човек се чувства склонен да нарече онази област цивилизована. Големия гръм се оказал достатъчно разсъдлив, за да проумее, че не притежава необходимите познания за бъдещото развитие и че наследникът му ще трябва да учи много повече от него самия. Повлиян от бялата си жена, той взел решение да изпрати първородния си син в едно училище на белите. Когато дошъл, Олд Шетърхенд енергично подкрепил решението му. Тъй като той е немец, а жената на вожда е негова землячка, двамата придумали Нитзас-ини да пусне сина си да замине за Германия и да повери възпитанието и обучението му на едно прочуто тамошно учебно заведение. Олд Шетърхенд направил конкретно предложение и то било прието.
— Знам, знам — прекъсна го канторът. — Известно ми е учебното заведение.
— Тъй ли? И кое е то?
— Това е средно училище с интернат, накратко казано, прочутият институт на директор Арно Кригер в Кьоцшенброда край Дрезден.
— Откъде знаете?
— Ши Со ми каза, а и Адолф Волф е бил подготвен там за висшето лесничейско училище в Таранд.