Выбрать главу

— В случая е така — отговори Сам, хладнокръвно придърпа един стол и седна.

— Човече, още една такава дума и ще наредя да те затворят и бичуват! — заплаши офицерът, като пристъпи няколко крачки към дребосъка. — Как може да сядаш без разрешението ми? Намираш се пред главнокомандващия на града и трябва да стоиш прав пред него! И тъй, ставай, и то незабавно!

При тези думи той посегна към пирона на стената, където висеше камшикът му за езда. Това негово движение не направи на Сам абсолютно никакво впечатление. С най-невъзмутим тон той каза:

— Намирам се пред главнокомандващия? Е, добре, от мен да мине, нямам нищо против, но нали съм му боен другар!

— Боен другар ли? На мен? — попита военният. — Да не би да искаш да кажеш, че си офицер?

При този въпрос погледът му с безкрайно презрение измери дребосъка от глава до пети.

— Well, офицер съм! — дружелюбно кимна Сам. — Не си ли чувал досега нещо за прочутия «Leaf of trefoil»?

— Детелиновия лист? Какъв Детелинов лист имаш предвид?

— Тримата прерийни ловци, ако не се лъжа.

— Да, знам го този Детелинов лист. Състои се от Дик Стоун, Уил Паркър и Сам Хокинс, за когото казваха, че…

— Добре, сър, добре! — прекъсна го уестманът. — Значи си чувал за тези тримата. Радвам се, много се радвам! Скоро ще изясним как стоят нещата с нашето весело представление и ще разберем кой ще е палячото. А случайно да знаеш, че през последната война Сам Хокинс е бил скаут?

— Да, при генерал Грант. Със своята хитрост и храброст и заради големите си заслуги той е достигнал до чин капитан. Но каква връзка има всичко това с теб?

— Има, има, и то каква, сър! Във всеки случай много повече има връзка с мен, отколкото с теб, защото ми се струва, че по онова време ти изобщо не си бил още в униформа. Та в момента Детелиновия лист е тук.

— Тук? В Тусон?

— Йес, сър. А Сам Хокинс, заслужилият капитан на Съединените щати, се намира дори още по-наблизо. Понастоящем седи в стаята ти.

— Тук? В моята стая? — слисано възкликна заместник-комендантът. — Та нали освен мен и теб тук няма никой друг!

— Well, съвършено вярно, сър!

— Тогава… тогава… да не би ти да си Хокинс?

— Йес, ами аз съм, ако не се лъжа.

— Thunderstorm ((англ.) — Гръм и мълния! Б. пр.)! Ти си Сам Хокинс? Ти?

— Тъй ми се струва. Че защо да не съм аз?

— Защото… защото… защото — заекна от смущение капитанът, — защото хич не ми приличаш на него. Не е възможно един офицер да се напъха в подобни дрехи!

— Не виждам причина да не го направи! Сър, защо тъкмо един офицер да не може да се облече според вкуса си? А моят вкус си е просто такъв, вкусът на Сам Хокинс, и ако някой го смята за безвкусен, негова си работа. Нямам нищо против, стига да си мълчи. Но осмели ли се да ми го каже, тогава правилният отговор на подобна обида е винаги в ръката ми!

При тези думи Сам Хокинс посочи към пушката си и продължи:

— Впрочем пет пари не давам, че на времето станах офицер. За да бъдеш свестен уестман, ти трябват много повече качества, отколкото за да станеш младши офицер, а аз съм уестман, сър. Да, съвсем сигурно съм такъв, и ако не ти се вярва, съм готов да ти го докажа. Да се изправим ли един срещу друг, за да видим чий куршум ще прониже другия право в сърцето? Готов съм незабавно да опитаме, сър, стига само да пожелаеш!

Всичко това беше произнесено с такъв тон, който въпреки комичната външност на Сам явно импонира на офицера. Той направи отрицателно движение с ръка и този път най-учтиво отговори следното:

— Не е необходимо, сър, не е необходимо! Защо трябва взаимно да се избиват джентълмени, при това бойни другари, и то без никакво основание?

— Хмм! Мисля, че няма да е без каквото и да било основание, но тъй като вече разбра, че мнимият палячо е джентълмен и твой боен другар, ето ти ръката ми. Нека миролюбиво поговорим за веселото представление, в което ще участваш и ти.

Те си разтърсиха ръцете и Сам му разказа за срещата си с дванайсетте ездачи от миналия ден, които смяташе за Търсачите. Капитанът го изслуша много внимателно. По лицето му се изписа израз на нарастващо напрежение и когато дребосъкът замлъкна, офицерът скочи възбудено на крака и извика:

— Дано не си се заблудил, Сам! Дано наистина са Търсачите! Какъв улов само!

Уестманът хитро примигна с малките си очички и попита:

— Мислиш ли Сам Хокинс за толкова глупав, че да не знае какво твърди? Те са, ти казвам, те са!

— Ами защо си тръгнал от Сан Хавиер дел Бак, без да ги вземеш със себе си? Та нали са били вързани и са се намирали в ръцете ти!

— А мога ли да докажа, че са крадци, разбойници и убийци, че действително те са Търсачите? Тези доказателства трябва тепърва да се съберат, и то като им се даде възможност да ни нападнат. А спипаме ли ги на местопрестъплението, вината им ще бъде безусловно доказана.