— Кога потегляте?
— След половин час.
— Тогава кажи на лейтенанта да нареди на хората да се пръснат и да излязат от града в различни посоки! Така ще се избегне възможността някой да се досети за истинските им намерения.
Подофицерът се отдалечи, а Сам се обърна към водача:
— Я ми кажи от къде на къде ти хрумна да даваш сведения на този човек за нас!
— Той ме попита! — гласеше краткият отговор на водача.
— Тъй! Значи, щом някой те попита нещо, ти му отговаряш без значение кой е той.
— Да не би да искаш да ми забраниш да говоря?
— Разбира се, точно това искам! Знаеш, че никой не бива да научи кои сме ние тримата и въпреки всичко незабавно осведомяваш този човек. Уж си скаут и уестман, а не си усвоил дори азбуката на предпазливостта. Не би ми се искало да се поверя на твоето водачество.
— И не е необходимо. Преди да се присъединиш към нас, всичко ставаше според моите указания и моята воля. А сега ти се държиш така, сякаш имаш пълното право да ни заповядваш. Тези хора са ме наели и аз ги водя…
— Към гибел! — прекъсна го Сам. — Твое задължение е да ги закриляш. Правиш ли го? Ако не бяхме дошли ние, тази нощ щяха да бъдат ограбени и избити!
— Пфу! И аз си държа очите отворени. Мастър Хокинс, ако не знаеш, да ти кажа, че мое задължение е да отведа до форт Юма хората, които ми са се доверили. До там в кервана ще се слуша моята воля. Ако искаш да пътуваш с нас, ще трябва да ми се подчиняваш. После можеш да заповядваш колкото си искаш! Баста!
Тогава Сам го потупа по рамото и с най-дружелюбна усмивка, зад която обаче се прикриваше точно противоположното чувство, му каза:
— Никакво баста! Съвсем не сме стигнали до там! Знам накъде са тръгнали тези хора. Не е необходимо да минават през форт Юма. Има по-кратък път, но изглежда, че той не ти е познат. До утре сутринта ще останеш при нас, а после можеш да си вървиш накъдето ти очи видят.
— Нямам нищо против, стига да си получа възнаграждението, определено до форт Юма!
— Ще си го получиш, а оттук нататък аз ще водя хората, без да им искам каквото и да било възнаграждение. Те няма да се излагат повече на опасност заради бъбривостта на скаута си.
Водачът навъсено седна върху ока на една от колите. Сам му обърна гръб и отиде при приятелите си.
— Направи грешка, Сам — обади се Уил Паркър, — не мога да те разбера.
— Грешка ли? Каква? — попита дребосъкът.
— Че защо ще остава при нас до сутринта? Трябваше незабавно да го накараш да си върви.
— На това ли му казваш грешка! Уил Паркър, грийнхорнът, се осмелява да поучава Сам Хокинс! Нима не схващаш, стари Куне, защо не бива да го отпратя да си ходи още днес?
— Не, не схващам.
— О, сладки Уил, колко е тъжно да те слуша човек! Никога, ама никога няма да станеш уестман. Какво излагане е само за мен да имам такъв чирак, дето нищо не проумява! Но ти можеш да бъдеш щастлив, че имаш майстор като мен, защото без мен и Дик Стоун отдавна вече да си мъртъв. Знаеш ли какво би направил този тъй наречен скаут, ако го изгоня още днес?
— Е, какво?
— Ще отиде при Търсачите и ще им издаде нашия план. Но твоето малко мозъче не е в състояние да побере тази голяма мисъл.
— Йес — съгласи се Паркър съвсем сериозно. — Наистина си прав, стари Сам. За мен наистина е срам и позор, че не мога да попия като попивателна мастилено петно нито един от твоите добри съвети, нито едно от твоите поучения. Никак не проумявам как все още ме търпиш.
— Съвсем не ми е чудно, понеже ти изобщо нищо не можеш да проумееш. Причината се крие там, че те обичам и милея за теб, също както и снизходителната майка най-много обича тъкмо онова дете, което й създава най-големи грижи.
В този момент видяха как един кавалерист мина покрай тях. Значи войниците вече тръгваха на път. Но керванът остана още дълго в града. Колите потеглиха едва по обед.
До мястото, където щяха да пренощуват, имаше около девет английски мили и следователно дори бавните волски коли трябваше да стигнат там още преди свечеряване. Местността, през която пътуваше керванът, беше покрита с дребен камънак, пустош, където само тук-там се мяркаше по някой хилав кактус или мизерен мескитов храст. Преселниците събираха всяко сухо клонче, за да могат вечерта да запалят и поддържат голям огън. Изобщо цялото разстояние между Тусон и Хила представлява подобна камениста пустиня, където вода за добитъка се намира само в рядко срещани кални езерца, а за хората — на две-три места, на които по инициатива на някогашното пощенско сдружение бяха изкопани кладенци, съществуващи и до ден-днешен. Тази местност е получила името «деветдесетмилната пустиня». Във всеки случай, освен на посочените места, вода има и другаде, обаче индианците държат в тайна подобни водоизточници и ги крият, като покриват дупките с кожи, върху които насипват чакъл и пясък, също както постъпват и номадите на Сахара със своите скрити кладенци.