Сам Хокинс предвождаше кервана. Досегашният водач не яздеше вече начело, а бе най-отзад. Погледите, които от време на време хвърляше към дребосъка, не бяха добронамерени. Ако някой можеше да ги забележи, щеше да разбере, че той замисля отмъщение.
Когато следобед им останаха да изминат само още две английски мили, Сам започна да обръща далеч по-голямо внимание на пътя и околностите му. За някакъв специално прокаран път и дума не можеше да става, но всички, които минаваха през тази област било на кон, било с кола, поемаха все в една и съща посока и ето как се бе стигнало дотам, да се говори за истински пътища, свързващи отделните населени места.
Последните две английски мили, които им оставаха, водеха през вълнообразен терен, който изглеждаше така, сякаш цяла дружина великани бяха изсипали една до друга грамадните си кошници, пълни с пясък, чакъл и големи каменни отломки. Ето защо колите напредваха съвсем бавно. Един от великаните е бил напълнил кошницата си с големи колкото човешки бой, че и още по-едри скални късове и така ги бе нахвърлял на земята, че те лежаха един до друг и един върху друг, образувайки нещо като бруствер. Ако човек се скриеше зад него, можеше да вижда надалеч, без самият той да бъде забелязан.
Сам посочи към тези скали и подвикна на другите два «листа» от Детелината.
— На това място Търсачите ще спрат. Или може би ще се обзаложиш, Уил Паркър, че не съм прав?
— Нямам такова намерение, стари Куне — отговори приятелят му. — Колкото и да е малък мозъкът ми според теб, все пак в него веднага се появи мисълта, че тези скали ще са предполагаемото място, където Търсачите ще спрат. Я погледни там, наляво, също има подобни камъни. Може би онези типове ще отидат при тях.
— Не, защото тук се вижда малко оскъдна тревица, с която ще искат да зарадват конете си. Но вярно е, че и отсреща при другите камъни ще се намира някой.
— Кой?
— Не можеш ли да се досетиш?
— Сещам се, стари Сам.
— Е, кой?
— Самият ти. Ще се скриеш там, за да наблюдаваш кога ще пристигнат и после да ги подслушаш.
При тези думи Сам плесна с пълничките си ръце над главата и с добре изиграно смайване възкликна:
— Нима е възможно подобно нещо? На този грийнхорн веднъж най-сетне му хрумна една мисъл, една истинска мисъл, и то съвсем правилна и хубава! Или скоро ще настъпи потоп, или най-накрая пипето на Уил Паркър започва да сече. Да, благородни Уил, след като видя къде ще се разположим на бивак, ще се върна на това място, за да чакам Търсачите.
— Ще ме вземеш ли със себе си?
— Не мога да рискувам, Уил. За такава работа са необходими сръчни и опитни хора. А ти още дълго ще трябва да ходиш на училище.
— Хмм, а дали не се заблуждаваш, стари Сам? Познавах едно момче, което абсолютно нищо не научаваше, макар че много му сечеше главата. Но хората казваха, че за това не било виновно момчето, а учителят, щото нищо не разбирал. Вероятно и при нас случаят е същият.
След като колите преодоляха още няколко ниски възвишения, теренът отново стана равен, а след четвърт час голият камънак премина в почва, където можеше да вирее група мескитови храсти, примесени с храсти от вида «ocotilla» (Fouquiera splendens — храстовидно растение, чиято кора съдържа еластична смола и восък. Б. пр.). Там имаше дори вода. Това беше един от онези кладенци, изкопани от пощенското дружество. Бяха стигнали до мястото за бивакуване и спряха.
Най-напред се освежиха хората, а после отведоха конете и биволите на водопой, след което животните се опитаха да се доберат до малкото зелени листа на бодливите храсталаци. Колите бяха подредени така, че да образуват четириъгълник, както ги беше посъветвал Сам още миналия ден.
Естествено хората взеха да се оглеждат за войниците. Никъде не ги видяха. Сам доволно кимна като на себе си и каза:
— Умна глава е този лейтенант. Не иска да се мярка насам, преди да е видял, че сме пристигнали. Сигурно скоро ще се появи.
В същия момент думите му сякаш бяха чути от човека, за когото ставаше въпрос, от север се зададе самотен конник, който бързо се приближи. Беше лейтенантът. Щом стигна до бивака, той подаде ръка на Сам Хокинс и каза:
— Вече от часове се намираме наблизо, но избягвахме това място, защото тук има вода, и е твърде възможно да дойде някой, който после да ни издаде на Търсачите. Но сега и нашите коне трябва да пият вода. Може ли хората ми да ги доведат?