— И през ум няма да им мине! Ето че отново тръгват. Отклоняват се вдясно от следите ни. Запознати са с местността и знаят, че ако искат да видят лагера ни, трябва да се изкачат горе на онези скали.
— Значи според теб те със сигурност смятат, че ще лагеруваме при кладенеца?
— Естествено! Щом човек може да има вода, няма да вземе да се запилее из пустинята. Ама че въпрос задаваш пак! Уил Паркър, Уил Паркър, какво ли ще трябва да преживея още покрай теб! С теб не мога да си спечеля никакви почести и затова никъде не бива да се мяркам в твоята компания. Така ме огорчаваш и натъжаваш, такава мъка ми причиняваш, че ще ме вкараш в гроба, ако не се лъжа. Гледай, те поемат с конете нагоре и пак се оказах прав. Няма да дойдат насам.
Виждаше се, че ездачите се насочват към отсрещните скали. Колкото повече ги наближаваха, толкова по-предпазливо се придвижваха, използвайки всеки камък за прикритие, за да не бъдат забелязани откъм кладенеца. Най-накрая слязоха от конете и ги поведоха за юздите подир себе си, защото, ако бяха на седлата, неизбежно щяха да бият повече на очи. Най-сетне се добраха до скалите и се огледаха. По движенията им пролича колко се зарадваха, щом съзряха колите на кервана.
— Те са — обади се Сам. — Сега може да се преброят, дванайсет са.
— Ще отидем ли отсреща? — попита Уил.
— Да, щом се стъмни.
Не беше необходимо да чакат дълго. Слънцето докосна хоризонта и скоро изчезна. Откъм изток нахлуваха все потъмните сенки на сумрака и надалеч откъм кладенеца лумнаха силните пламъци на голям огън. Вече стана невъзможно да различават Търсачите.
— Хайде — подкани Сам своя спътник, — да не губим време.
Напуснаха скривалището си и се отправиха към неприятеля. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тихи бяха крачките им, докато най-накрая станаха съвсем недоловими. Необяснимо беше как Сам Хокинс съумяваше да стъпва с великанските си ботуши толкова безшумно, също като врабче в трева. И Уил Паркър се придвижваше с такова умение, което доказваше, че не е никакъв грийнхорн, макар Сам често да го наричаше така.
Щом се добраха до подножието на малкото възвишение, Сам подаде пушката си на своя придружител и му прошепна:
— Остани тук и дръж моята Лиди! Ще продължа сам нагоре.
— Well, изпаднеш ли в опасно положение, ще ти се притека на помощ.
— Пфу, не виждам в какво опасно положение мога да изпадна! А ти, Уил, си дръж очите и ушите отворени, за да не те спипат!
— Кой ще ме спипа?
— Разузнавачът, когото сигурно скоро ще изпратят. Не е много вероятно, но все пак е възможно да мине оттук.
Сам легна на земята и запълзя. Това време беше най-удобно за тайно промъкване, защото тъй скоро след стопилия се сумрак малобройните звезди, появили се на небето, все още мъждукаха едва-едва.
Както вече споменахме, възвишението, където се издигаха скалните отломки, се състоеше от натрошен камънак, който много лесно можеше да се изтърколи изпод ръцете и краката на не особено сръчния в пълзенето човек. Но Сам се промъкваше педя подир педя все по-напред, без да помести нито едно камъче от мястото му. Така той изкачи височината и се спря. Острите му, привикнали на тъмнината очи забелязаха противника. Но и да не го беше видял, Сам пак щеше да го открие, защото Търсачите разговаряха помежду си. Той пое риска да се приближи още повече до тях и най-сетне спря зад един голям каменен блок, където се притаи. Двама или трима от бандитите се бяха изправили на скалата, за да наблюдават далечния лагерен огън. Другите, насядали на земята, се бяха разположили удобно. Двамина водеха разговор — Бътлър и някой от другарите му. Тъкмо когато Сам зае мястото си зад своята скала, дочу другият да казва:
— Да бяхме намерили само повече муниции! Ще трябва страшно много да ги пестим.
— Само отначало — отвърна му Бътлър. — После пак ще си възвърнем всичко, а ще ни паднат и много други неща. Постън, време е, вече е достатъчно тъмно. Тръгвай! Но гледай да не те спипат, нито пък да те видят или чуят, иначе ще си имаш работа с мен!
— Ще внимавам да не ме забележат — отговори човекът. — Не ми е за пръв път тайно да подслушвам някого.
— Именно затова изпращам теб, а не някой друг. Не е необходимо да се излагаш на опасност, не е необходимо да рискуваш и да се приближаваш твърде много до лагера. Излишно е.
— Но много ми се ще да чуя за какво разговарят!
— От това няма да имаме никаква полза. Искам само да знам дали са сами при кладенеца.
— Но ако чуя разговора им, може би ще науча дали у тях не са се събудили някакви подозрения.