— Подозрения ли? Какви?
— Може да се досетят, че ще ги проследим!
— Твърде са глупави за подобно нещо. Немците изобщо няма защо да ги броим, а скаутът не ми изглежда да е човек, който ще вземе да рискува живота си, за да спасява другите. Значи остават само онези трима подлеци, дето вчера въпреки глупостта си имаха такъв страшен късмет. Акълът им сигурно няма да стигне дотам, да се сетят, че ще тръгнем подир тях. Край Хила да искат да ловят с капани мечки и бобри! Виждал ли е някой някога толкова откачени хора? И тъй, тръгвай, Постън, и не се бави! След половин час гледай пак да си тук.
Съгледвачът се отдалечи, а един друг попита:
— Бътлър, кога мислиш да ги връхлетим? Още тази вечер или утре призори?
— Чак утре? Не мога да чакам толкова дълго. Горя от нетърпение да им го върна тъпкано, и то преди всичко на онзи ниския шишкав тип. Не, ще ги нападнем още тази вечер.
— След като заспят и огънят угасне, нали?
— Не. Ще ги избием с един-единствен залп, а за това ни трябва светлина.
— Но огънят е голям и осветява местността толкова надалеч, че непременно ще ни видят.
— Именно тази адска клада, която са разпалили, доказва, че не таят абсолютно никакви подозрения. Наистина неприятно е, че огромните й пламъци хвърлят светлината си толкова надалеч. Ще трябва да изчакаме, докато намалеят. Но после няма да се бавим нито миг повече. Казвам ви по ниския дебелак никой да не стреля, той ще умре от моя куршум.
Бандитът продължи да излива яда си с гневни изрази и да сипе цветисти ругатни заради вчерашните събития. Сам очакваше да научи и други важни неща и затова остана да лежи зад скалата още около четвърт час, но се видя излъган и се отдалечи от Търсачите също тъй тихо и предпазливо, както и беше дошъл. Когато се върна долу при Уил Паркър, неговият приятел му върна пушката и каза:
— Ето ти твоята Лиди. Чу ли нещо?
— Малко.
— Но важно, нали?
— Само това, че ще нападнат едва когато огънят ни не свети тъй силно както сега. Ще трябва да се съобразим с тяхното намерение. А ти видя ли разузнавача?
— Да. Мина доста близо покрай мен, но не ме забеляза.
— Тогава ела! Трябва да се връщаме.
Отдалечиха се отначало с тихи стъпки, а после вече не толкова предпазливо, защото не вървяха право към лагера, а по заобиколен път, за да не се натъкнат на завръщащия се съгледвач. Все още не бяха изминали и половината път, когато дочуха силен вик на английски език, след който последва друг на немски:
— Tempest! ((англ.) — Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр.) — извика първият глас.
— Божичко! — изкрещя вторият. — Кой се спъна в мен?
— Това е канторът — прошепна Сам на приятеля си. — Този човек сигурно ще направи някоя щуротия. Ела бързо да се приближим, но стъпвай тихо, за да не ни забележат, преди самите ние да пожелаем да им се покажем!
Двамата безшумно се втурнаха към мястото, откъдето гласовете продължаваха да се разнасят. Щом се приближиха достатъчно, Сам и Уил се спряха и наостриха слух.
— Попитах те кой си! — обади се човекът, който говореше на английски.
— Задушавам се! — бе отговорът на немски. Да, действително, беше гласът на емеритуса. Звучеше така, като че някой го е сграбчил за гърлото.
— Името ти искам да знам! — прозвуча отново на английски.
— Там при лагера.
— Не те разбирам. Говори ми на английски!
— Композирам!
— Ти от онези хора ли си, дето седят край огъня?
— Една героична опера, която ще запълни цели три вечерни представления!
— Човече, ако не приказваш по-разбрано, няма да се отървеш! И тъй, отговаряй! Кой си ти?
— Дванайсет действия. Всяка вечер по четири.
— Името ти, името!
— Търся Хобъл Франк.
— А-а, най-сетне! Казваш се Франк! Ами какво търсиш тук?
— От Клоче край Дрезден съм. Пусни ме де… о-о, най-после! Слава Богу!
Гласът звучеше вече по-свободно. Канторът се беше изтръгнал от ръцете на другия и бързо се отдалечи. Стъпките му заглъхнаха.
— Тоя взе, че изчезна! — процеди гневно през зъби другият.
— Дали да го… но не, трябва да продължа. Той не хукна да преследва беглеца, а с бързи крачки пое обратно към Търсачите.
— Това е разузнавачът — прошепна Сам. — Неприятна история. Може всичко да се провали. Налага се пак да се върна при скалите, за да чуя какво ще съобщи на Бътлър този човек. Остани тук! Ще трябва да стигна там преди него.
Той се затича. Уил Паркър зачака. Измина може би половин час, докато Сам се върна. Щом се приближи, той каза:
— Всичко мина по-добре, отколкото си мислех. Тази среща можеше да струва живота на кантора или, ако се бяхме намесили, щеше най-малкото да ни провали плановете.