Скаутът наистина получи цялото си възнаграждение, като че действително ги беше завел до форт Юма. С лукава усмивка той прибра парите в джоба си. Несъмнено беше започнал кавгата само за да го освободят от задълженията му и да може да си отиде още докато Сам отсъстваше. Той оседла коня си, взе си пушката и яхна животното. Но в този момент Дик Стоун се приближи до него и попита:
— Сър, ще ми обясниш ли какво означава това, че толкова неочаквано конят се намери между краката ти? Както изглежда се каниш да си вървиш, а?
— Йес. Имаш ли нещо против? — дръзко му отвърна водачът.
— Дори твърде много.
— Хич няма да те питам.
— Охо! Дик Стоун е точно от онези хора, които са свикнали да ги питат за мнението им. Очакваме да ни нападнат. В такъв случай важи правилото: който не е с нас е против нас.
— Освободен съм от длъжност.
— Да, като водач, но не си изгонен. Никой не ти пречи да останеш до утре. Ако въпреки това пожелаеш да си отидеш, ще знаем причината.
— Ще я знаете ли? Ах, наистина ли? — обади се скаутът подигравателно. — Ще бъдеш ли тъй добър да ми я кажеш?
— Да. Искаш да отидеш при Търсачите и да ги предупредиш.
— Мастър, мисля, че си се побъркал!
— Едва ли. Това е толкова близко до ума, че сигурно всяко дете ще се досети.
— Тогава все пак ще ти кажа накъде съм тръгнал. Тези немци ме освободиха от длъжността ми и затова не мога повече да остана тук. Тъй ми повелява честта. Ето защо ще отида при войниците и ще остана при тях до разсъмване. Такива са намеренията ми, а сега не ми пречи да си вървя!
За миг, заблуден от тази лъжа, Дик Стоун пусна юздите, които държеше в ръка. Скаутът смуши коня си и пое в посоката, накъдето трябваше да се намира лейтенантът със своите двайсет души. Но само след секунди Дик Стоун прозря как стоят нещата. Втурна се към пушката си и извика:
— Подлецът ме излъга, той иска да ни предаде. Ще му пратя един куршум.
Тогава Ши Со с един скок се намери при него и му каза:
— Не стреляй, сър! Тъмно е, няма да улучиш. Ще ти го доведа обратно.
След тези думи младежът се затича като стрела и изчезна в тъмната нощ.
— Ще го доведе обратно ли? Това момче? — попита Дик. — Ще му бъде трудно. Сам ще трябва да препусна подир него.
Той се накани да отиде при коня си, но Адолф Волф го улови за ръката и го помоли:
— Остани тук! Той наистина ще го върне.
— Невъзможно е!
— Ще го върне! Можеш да ми вярваш. Макар че все още е толкова млад, Ши Со се справя с къде-къде по-трудни неща.
Решителният тон и убедителното държане на Волф не останаха без резултат.
— Хмм — промърмори Дик, — препусна ли подир него, навярно нищо няма да постигна, защото едва ли ще мога да видя накъде е поел. А ако действително иска да отиде при Търсачите, вероятно ще се натъкне на Сам и Уил, които няма да го пропуснат да мине. Тъй че оставам тук. Но избяга ли, това ще бъде дяволска история. Какво ли ще каже Сам!
Хокинс не каза нито дума, защото в същия момент стоеше до Паркър и заедно с него напрягаше слух по посоката, в която беше изчезнал конят. Все още ясно се чуваше пръхтенето на животното, ала не и тропотът му. Но след няколко минути той отново се разнесе. Конят се връщаше, идваше все по-близо и по-близо, като този път се движеше много по-бавно отпреди.
— Странно — промърмори Сам. — Двамата ездачи се връщат, но вече яздейки ходом. Да залегнем, защото така ще можем по-лесно да видим кои са.
Те се сгушиха на земята. Ето че конят се появи. На гърба му седеше само един ездач, но той влачеше някакъв тъмен предмет след себе си. Сам и Дик познаха конника.
— Ши Со! — подвикна Сам. — Ти ли си? Откъде се взе?
Синът на вожда спря коня и отговори:
— Сър, скаутът поиска да му платим възнаграждението, яхна коня и си тръгна без съгласието ни. Имаше намерение да ни предаде на Търсачите. Тогава се втурнах след него, догоних го и се метнах на жребеца зад гърба му. След като го зашеметих с дръжката на револвера, спрях коня и хвърлих тялото му на земята. Влача го отзад, вързан с моето ласо.
— Бре, да се не види! Да се втурнеш подир него, да се метнеш на коня, да зашеметиш негодника и да го хвърлиш на земята! Та ти си станал истински Олд Шетърхенд! Храбрец си ти! Ще разкажа всичко на баща ти. Ами да не си убил предателя?
— Не, само е в безсъзнание.
— Действително, истински Олд Шетърхенд! И всичко мина тъй тихо и кротко, без изстрели или какъвто и да било друг шум, ако не се лъжа!
Младежът отговори простичко и скромно:
— Не биваше да се вдига шум, защото наблизо има неприятели.
— All right ((англ.) — Добре, съгласен. Б. пр.), толкова добре си свърши работата, че всяка похвала е излишна. Хайде да се връщаме в лагера! Нека побързаме да се справим с Търсачите. По-добре е да не ги караме да чакат твърде дълго.