— Какво имаш за пиене?
— Бренди, сър — отговори ирландецът.
— Дай ни три чаши, щом нямаш нищо друго!
— Че какво друго да имам тук? Да не би да искате да пиете шампанско? Нямате вид на хора, които могат да го платят.
— Да, за съжаление, за съжаление — каза скромно човечето и се усмихна. — А пък ти съвсем ми приличаш на човек, който има тук на склад неколкостотин хиляди бутилки шампанско.
Кръчмарят се отдалечи, донесе поръчката и после отново седна при Търсачите. Дребосъкът поднесе чашата към устните си, опита брендито, изплю го и изля съдържанието на чашата на земята. Двамата му спътници последваха неговия пример, а онзи с хусарската куртка разчекна още повече широката си уста и се обади:
— Пфу, по дяволите! Струва ми се, че този ирландски мошеник иска да ни вкара в гроба с брендито си! Не си ли на същото мнение, Сам Хокинс?
— Йес — отвърна дребосъкът. — Ама няма да успее. Ние тримата понасяме и къде-къде по-силна отрова, още повече че тая няма да я пием. Ами как пък ти хрумна да го наречеш «ирландски мошеник»?
— Как ми е хрумнало ли? Well! Онзи, който още от пръв поглед не разбере, че е ирландец, е такъв глупак, какъвто и със свещ да търсиш, пак няма да намериш.
— Много си прав! Но мен страшно ме учудва, че именно ти още от пръв поглед позна в него ирландеца, хи-хи-хи-хи!
Това «хи-хи-хи-хи!» беше много особен смях, при който в очичките на дребосъка се появяваха весели искрици и изглеждаше сякаш той се смее само за себе си. Звучеше като смях, станал вече привичка.
— Да не би да искаш да кажеш, че иначе съм глупак? — попита другият.
— Иначе ли? Защо само «иначе»? Не, Уил Паркър, ти винаги, винаги си бил такъв! Още преди петнайсет години ти казах, че си грийнхорн, такъв грийнхорн, какъвто няма равен на себе си. Няма ли да ми повярваш най-сетне?
— Не — заяви събеседникът му, без тази обидна дума ни най-малко да го смути. — След петнайсет години човек не е вече грийнхорн.
— Общо взето, да. Но онзи, който дори за петнайсет години не е научил нищо, той все още е и ще си остане грийнхорн, ако не се лъжа. И именно фактът, че не проумяваш това, е най-убедителното доказателство, че и до ден-днешен си останал грийнхорн. А какво ще кажеш за онези дванайсет джентълмени, дето ни зяпат толкоз любопитно?
— Не много добри неща. Виждаш ли как се смеят? На теб се смеят, стари Сам.
— На мен ли? От къде на къде?
— Защото няма да намериш човек, който да може да те гледа, без да се разсмее.
— Радвам се, Уил Паркър, страшно се радвам. И това спада към многото предимства, които имам пред теб. Щом някой ти хвърли поглед, му иде да се разплаче, горко да се разплаче, защото просто представляваш толкова тъжна гледка, съвсем тъжна гледка, хи-хи-хи-хи!
Изглежда, Сам Хокинс и Уил Паркър постоянно поддържаха в отношенията помежду си подобни развеселяващи спорове. Но никой не се сърдеше на другия. Третият беше мълчал досега. Ето че в този момент той бавно подръпна нагоре смъкналите се гамаши, за да му стане по-удобно, изпъна дългите си крака далеч пред себе си и след като по слабото му кокалесто лице се плъзна иронична усмивка, каза:
— Тези джентълмени не знаят какво да мислят за нас и какво да правят. Шушукат ли си, шушукат и пак доникъде не стигат. Ама отбрано общество, няма що… нали, Сам Хокинс?
— Да — кимна дребосъкът. — Остави ги да си блъскат главите, Дик Стоун! Затова пък ние знаем толкоз по-добре какво да мислим за тях. Нехранимайковци са, нали, стари Дик? ,
— Йес. Много ми мирише, че ще трябва малко да си поговорим с тях.
— И аз тъй мисля. Но не само ми мирише, а дори смятам и за сигурно, че юмруците ни ще се срещнат с носовете им. Това са тъкмо дванайсетимата, на чиито следи се натъкнахме.
— И които са тръгнали подир кервана, за да го наблюдават тайно.
— После един от тях се приближил до хората и ги разпитал. Това ми се струва подозрително, много подозрително! Я ми кажи, Уил, чувал ли си някога нещо за Търсачите?
— Дали съм чувал? — отзова се Паркър. — Навярно си изгубил паметта си, стари Куне, а? Та нали ти самият често си говорил за тях!
— Well, много добре го знам. Попитах само, за да разбера дали ти като грийнхорн най-сетне си се научил да внимаваш, когато с теб разговарят опитни хора. Значи все още помниш колко са на брой Търсачите?
— Дванайсет.
— Ами колко лица виждаш да седят ей там, скъпи Уил?
— Тринайсет — засмя се разведрено Паркър.
— Извади кръчмаря от сметката, глупако!
— Значи са дванайсет, а казват, че Търсачите също били дванайсет — отговори Паркър с непоклатимо спокойствие.