— Следователно…? Продължавай!
— Следователно може да се предположи, че може би са Търсачите.
— Така е, почитаеми Уил. Страшно ги подозирам, че са те. Предводителят им се казвал Бътлър. Все ще разберем дали сред тях се намира някой ескуайър (В случая почетна титла на кметове, адвокати, мирови съдии (ирон.) Б. пр.) с подобно име.
— Те пък ще вземат веднага да ти кажат!
— Не се безпокой! Ние възбудихме вече любопитството на тези джентълмени. По върховете на носовете им познавам, че скоро някой от тях ще дойде при нас да ни интервюира. Само не им давайте никакви сведения. Любопитен съм да видя как ли ще я подхванат тази работа.
— Във всеки случай не и любезно — каза Дик Стоун. — Ама и ние ще ги отрежем на бърза ръка не особено префинено.
— Защо? — попита Сам Хокинс. — Да не би да искаш да кажеш, че ще проявим грубост?
— И то каква!
— И през ум не ми минава! Ние тримата носим едно почтено име — the leaf of trefoil, Детелиновия лист, и не бива да го посрамваме. Известни сме като трима неразделни джентълмени, които са се прочули с това, че обикновено с хитрост и учтивост постигат повече, отколкото с грубост и насилие. И в този случай трябва да бъде тъй и само тъй.
— Well, но тогава тези типове ще си помислят, че се страхуваме от тях!
— Нека, нека си помислят, стари Дик. Извършат ли тази грешка, много скоро ще разберат, че са се лъгали, лъгали са се, и то как! Хи-хи-хи-хи! Детелиновия лист и страх! Мога да се закълна, че ще се спречкаме с тях. Искат да нападнат кервана, а ние не можем да го допуснем. И тъй, нека засега си мислят, че се страхуваме. Не след дълго ще разберат, че са се заблуждавали.
— Искаш да се бием с тях?
— Не.
— Но все пак, ако се окажат Търсачите, ще ги обезвредим, нали?
— Да.
— Едва ли ще стане без схватка!
— Мислиш ли? Пфу! Ей на този стар Кун — при тези думи той самодоволно посочи към себе си, — от време на време му хрумват някои мисли, които са по-добри от удари с нож и пушечни изстрели. Обичам да си правя шеги, а ако чрез тях постигам и някакво предимство пред противниците си, толкоз по-добре. Не ми се иска да проливам кръв. Човек може да надделее над враговете си и без да ги убива. В това отношение имам от кого да вземам пример.
— Много добре знам от кого вземаш пример.
— Наистина ли? Е, от кого?
— От Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету, прочутия вожд на апачите. И тримата не проливат никога и капка човешка кръв, освен ако е съвсем наложително.
— Well, така е и въпреки това са известни и прочути като тримата най-големи герои на Запада. И аз искам да постъпвам така, да следвам примера им.
— И навярно също да станеш герой, а, стари Сам? — попита Уил Паркър с шеговито-ироничен тон.
— Мълчи, грийнхорн такъв! Сам Хокинс знае много добре какво представлява и с какво може да се справи. Нима не видя как излязох срещу две дузини индианци?
— Йес.
— А как чрез хитрост съм постигал успехи там, където петдесет, че и повече храбри уестмани биха се провалили и биха изгубили живота си?
— Йес. Истината не бива да се отрича. Юначага и половина си. Сам, дяволски голям хитрец си и мнозина са били принудени скъпо да заплатят грешката си, че са те взели за глупав.
— Well, тогава навярно и с тези дванайсетимата ще се справя, без да се окаже необходимо да им разцепвам на две главите или пък с куршумите си да им правя дупки в телата.
— Значи с хитрост?
— Йес.
— А каква?
— Още не знам, но ще се изясни. На първо време трябва да се преструваме, ще се държим като съвсем неопитни хора, нека ни се смеят.
— Като грийнхорни ли?
— Да, ще се правим на грийнхорни, което, разбира се, за теб, Уил Паркър, ще бъде много лесно, понеже наистина си такъв. Вижте ги само как се смеят на моята Мери, на мулето ми!
— Ама не е кой знае каква красавица, Сам!
— Красавица ли? Глупости! Грозно добиче е тя, едно невъзможно грозно добиче! Но въпреки това не бих я разменил и срещу хиляда най-благородни коня. Тя е умна, опитна и разбрана като… като… е, ами като Сам Хокинс, нейният господар, и стотици пъти ми е спасявала живота. Ама и аз никога не съм я изоставял в беда и ако изпадне в опасност, за нея бих рискувал и живота си. Моята Мери си е просто моята Мери, единствена и ненадмината, с която не може да се сравнява никое друго добиче. Но иначе си е опърничав, проклет и подъл звяр, с който човек би постъпил най-добре, ако го застреля на място.
— Значи съвсем прилича на твоята Лиди! — подхвърли Дик Стоун.
— Ех, ами какво да кажа за Лиди! — кимна Сам, при което малките му очички заблестяха и той погали с длан своята стара и странна пушка. — Лиди ми е също тъй скъпа като Мери. Не е засичала нито веднъж, никога не ме е изоставяла. Колко често са зависели от нея и свободата, и животът ми и тя винаги е изпълнявала дълга си. Вярно, че си има своите капризи, и то големи капризи, и който не ги познава, може да си изпати. Но аз ги знам, разучавал съм ги тъй, както лекарят изследва многовърхия цирей. Много добре знам нейните предимства и слабости, както и на кое място трябва да я помилвам и погаля, за да й поддържам доброто настроение. Няма да се разделя с нея, докато съм жив, а ако сте при мен, когато някога умра, направете ми услугата да ме погребете в земята заедно с моята Лиди. Тя никога не бива да попада в ръцете на друг, който няма да я познава и обича. Мери, Лиди, Дик Стоун и Уил Паркър, това са четирите същества, които са ми скъпи на сърцето. Освен тях не обичам и не притежавам нищо друго по целия широк свят.