Издайническа влага замени толкова веселите искрици, играли доскоро в очите му, но той бързо прекара двете си длани по тях и с предишния си бодър глас каза:
— Я вижте, онзи, дето толкоз тайно си шушукаше с кръчмаря, стана. Най-вероятно ще дойде при нас, за да ни поднася. Well, комедията може да започва, но само не ми я разваляйте!
Човек не бива да се учудва, а още по-малко пренебрежително да се усмихва на това, че Сам Хокинс беше дал такива галени имена на пушката и мулето си и че говореше за тях с такава нежност. Уестманите от старата гвардия (за съжаление тези хора са изчезнали с изключение на малцина, които могат да се преброят на пръсти) бяха съвсем друг вид хора, различаващи се от последвалата ги пасмина. В случая под понятието «пасмина» не се имат предвид само морално пропаднали люде. Тук тази дума е употребена в по-друго значение от обикновено. Ако някой милионер, банкер, офицер, адвокат, а защо не и самият президент на Съединените щати тръгне за Запада, въоръжен със съвременните оръжия за масово изтребление, страхливо пазен и охраняван от многобройна свита, за да не би някой комар да го ухапе по мазолите, и от сигурно място «опушка» стотици глави дивеч, без да има нужда от месото им, тогава истинският уестман ще причисли и този високопоставен и изискан господин към «rabble», тоест към споменатата пасмина. Индианецът, уестманът, който си разбира от занаята, «правеше месо» само ако се нуждаеше от него. Той улавяше необходимия му кон от стадото диви мустанги, на него му беше известно годишното време, когато бизоните се преселваха от юг на север и когато се връщаха, знаеше през кои местности минаваха, и ходеше на лов за тези животни само за да има какво да яде. Тогава се срещаха стада мустанги от пет хиляди глави. По онова време бизоните заливаха прериите по двайсет, трийсет, че и повече хиляди наведнъж. Къде отидоха тези огромни стада? Изчезнаха! Никъде из саваните няма да срещнеш нито един мустанг. Избити, унищожени! Високо горе в Националния парк сега се «пазят» или «закрилят» шепа бизони. Тук-там в някои зоологически градини все още могат да се видят отделни екземпляри, но в прериите, които по-рано бяха населявани от милиони бизони, те са вече измрели. Индианецът загива физически и морално, а истински уестмани могат да се видят само по илюстрациите в книгите. За всичко това е виновна онази «пасмина», както я наричат траперите и скватерите. Не казвайте, че причината била в настъпването на цивилизацията. Цивилизацията няма за задача да избива и унищожава. Колко често след като беше построена железопътната линия Юниън Пасифик са се събирали компании от стотици и повече «джентълмени», за да предприемат ловни излети, въоръжени с най-новите модели пушки! Те отпътуваха с влака на запад, караха машиниста да спира насред прерията и от безопасните си места във вагоните стреляха по преминаващите стада бизони. После продължаваха нататък, изоставяйки животинските трупове да се разлагат, и се хвалеха, че били прерийни ловци и си били направили страшно удоволствие. При това на всяко убито животно се падаха по десетина, че и повече, само ранени, които с мъка и при големи болки продължаваха да се влачат, докато по-късно загинеха нейде от окаяна смърт. Индианецът с безсилен гняв гледаше отдалече как го лишават от препитанието му, как го обричат на глад, но нищо не можеше да направи. Оплачеше ли се, изсмиваха му се в лицето, започнеше ли да се защитава, избиваха го също като бизоните, на които той гледаше като на своя собственост и затова ги щадеше.
Съвсем иначе постъпваше истинският уестман, някогашният ловец. Той не убиваше повече животни, отколкото имаше нужда да преживява. Бореше се за необходимото месо с опасност за живота си. Осмеляваше се да навлезе с коня си сред стадото бизони. Мереше сили с мустанга, който искаше да улови и укроти. Безстрашно излизаше дори срещу сивата мечка. Животът му представляваше една непрестанна, но рицарска борба с враждебни обстоятелства, с враждебни животни и враждебно настроени… хора. При това, ако не искаше да бъде «очистен», той трябваше да се осланя на самия себе си, на своя кон и на своята пушка. Затова конят му беше приятел, а пушката приятелка. Често не един ловец е рискувал живота си за своя кон! А с каква любов се привързваше към карабината си, към онзи мъртъв и бездушен предмет, на който въпреки това в благодарността си неговата фантазия му приписваше и придаваше душа! Той ходеше гладен и жаден, но най-напред гледаше да има храна и вода за коня му, а преди да помисли за себе си, полагаше първо грижи за своята пушка. Даваше им ласкави имена, а когато се разположеше да лагерува съвсем сам в тревата на прерията или върху мъха на вековната гора, им говореше като на живи хора. Именно към този вид уестмани спадаше и Сам Хокинс. Суровият живот из дивите пущинаци не бе покварил сърцето му и той си беше останал с чувствителна душа, но и изключително голям хитрец.