— Ти оставаш, брат Макин — уведомих го. — Ще взема Кент, Роу, Грамло, Младия Сим… а защо не и Маикал. Той е малоумен, горкият, но има девет живота. И Малчо Райчо, разбира се…
— А, не, него не го вземайте — каза твърдо Кодин. — Мръсник е той и не ви обича. Ще ви убие при първа възможност.
— Да, ама ми трябва — казах.
Кодин се намръщи.
— Върши работа в битка, признавам, но е подъл, недисциплиниран, липсва му елементарна интелигентност, освен това…
— Аз бих се изразил иначе — прекъсна го Макин. — Райк не може да направи омлет, без да нагази до коленете в пилешка кръв и да се окичи с пилешки черва.
— Райк умее да оцелява — казах. — А аз имам нужда от хора, които умеят да оцеляват.
— Имаш нужда от мен — рече Макин.
— На Райк не може да се вярва — каза Кодин и потърка челото си. Винаги го правеше, когато е разтревожен.
— Ти ми трябваш тук, Макин — рекох. — Да ми вардиш кралството, докато се върна. Знам, че на Райк не може да се вярва, но четири години на пътя са достатъчни да опознаеш човек. Той е най-подходящият инструмент за тази задача.
Вдигнах кинжала си и картата се сгъна на руло.
— Видях достатъчно.
Макин вдигна вежди и остави своя наръч навити карти на масата.
— Кодин, виж кой ще е най-свестният маршрут, отбележи го на картата и дай на писаря да направи копие. — Изпънах гръб и се протегнах. Трябваше да си намеря някакви дрехи. Прислугата беше изгорила старите ми дрипи, а кадифетата не стават за път. Прашасват за нула време.
Отец Гомст ни настигна — мен, Макин и Кент Червения — на път към конюшните. Притичал бе от параклиса, дишаше тежко, лицето му беше зачервено, под едната си мишница стискаше огромна библия, в другата държеше кръста от олтара.
— Йорг… — Млъкна да си поеме дъх. — Крал Йорг.
— С нас ли ще дойдеш, отче Гомст?
Свещеникът пребледня комично и аз се усмихнах.
— Благословията — избълва той, все още задъхан.
— А, добре. Ами, благославяй тогава.
Кент моментално се смъкна на колене, по-набожен убиец не бях виждал. Макин го последва с готовност, необяснима за човек, който е участвал в плячкосването на цяла катедрала. Откакто Гомст се беше върнал от Гелет под светлината на строителското слънце без други поражения освен лек слънчев загар, братята, изглежда, смятаха, че е докоснат от бога. Фактът, че всички ние бяхме оцелели по подобен начин, при това с много по-малко време на свое разположение, явно им убягваше.
Колкото до мен, въпреки всички престъпления на Римската църква прежното ми презрение към свещеника беше пресъхнало. Единственото истинско престъпление на Гомст беше природата му — природа на човек слаб, неспособен да бъде проводник на божията милост, на любовта на своя спасител, неспособен дори да стегне здраво и убедително хомота на римското иго около врата на своето паство.
Сведох глава и изслушах молитвата. Няма лошо да си покриеш задника.
Шарената ми банда се беше събрала в западния двор, момчетата проверяваха за последно екипировката си. Конят на Райк беше огромен.
— Дори аз мога да тичам по-бързо от това чудовище, Райк. — Заобиколих да погледна коня отзад, уж търся нещо. — Май не си взел ралото, когато си откраднал коня, а?
— Ше свърши работа — отвърна Райк. — ’Ного плячка може да носи.
— Маикал не е ли докарал количката за главите? — Огледах се. — Къде е той всъщност?
— Отиде за сивушкото — каза Кент. — Идиотът рече, че друг кон нямало да язди. Щото не знаел как.
— На това му викам аз лоялност. — Стрелнах с поглед Райк. — Ами ти, брат Райк, къде е новата ти женичка? Няма ли да те изпрати?
— Оре — каза той и плесна коня си по хълбока. — Нали ѝ ’зех добичето.
Горгот излезе от вратата към кухните и надвисна зад Райк. Не е за вярване, че нещо на два крака може да е по-високо и по-широко от Райк. Гог се появи с подскоци след Горгот. Хвана ме за ръка и аз го оставих да ме поведе. Откакто некромантството пусна корени в мен, малцина намират смелост да ме хванат за ръка. Смърт се процежда от пръстите ми. Не просто мъртвешки студ, а буквално. Хвана ли цвете, то увяхва и умира.
— Къде отиваме, брат Йорг? — Пак си беше детско гласче, въпреки припукването на огън в него.
— Да ти намерим огнен маг, за да не ми подпалваш леглото — отвърнах.
— Ще боли ли? — Гледаше ме с големите си очи, черни вирчета без бяло, ириси и прочие.
Вдигнах рамене.
— Не е изключено.
— Страх ме е — каза той и стисна ръката ми по-силно. Усещах топлина да се събира в пръстите му. Топлина, която да компенсира студа в моите. — Страх ме е.