— Само крайно невъзпитани хора убиват без причина, когато са на път към кралски замък — казах аз. — Дори ако потенциалните им жертви са съмнителни типове като нас.
Продължих напред. Останалите ме последваха след кратко колебание.
На билото на следващото възвишение ги видяхме от по-близо — яздеха в колона по двама, в бавен тръс, ренарският вятър плющеше в две тесни знамена. Определено не бяха сбирщина, а истински придворни рицари от кралски двор, с лъскави оръжия и брони, за каквито моята гвардия можеше само да си мечтае.
— Лоша идея е това — каза Макин. Вонеше на конски фъшкии.
— Спреш ли да го повтаряш, ще знам, че е станало време да се тревожа — казах аз.
Стреляните яздеха спокойно по пътя си. Чувахме тропота на копита по камък. Прииска ми се да преградя пътеката и да им поискам такса за преминаване. От това би станало страхотна история, но твърде кратка най-вероятно. Вместо това спрях край пътя и зачаках. Стрелнах с поглед собствения си отряд. Грозници от първия до последния, но левкротите нямаха конкуренция за призовото място.
— Я се скрий зад добичето на Райк, Горгот — казах аз. — Сигурен бях, че все ще има някаква полза от него.
Извадих ножа от колана си и взех да си чистя мръсотията под ноктите. Когато първите рицари се изравниха с нас, Гог впи своите под нагръдника ми.
Те яздеха бавно, неколцина завъртяха глави да ни погледнат, но повечето изобщо не ни обърнаха внимание; лицата им бяха скрити зад забралата. Двама мъже в средата на колоната привличаха погледа, или поне броните им го привличаха — излъскани до блясък, с издължени линии в тевтонски стил, преливащи се в цветовете на дъгата там, където намасленият метал пречупваше светлината. Хрътка тичаше между конете им, късокосместа, с голям гръден кош и издължена муцуна. Единият, този отляво, вдигна ръка и колоната спря, дори мъжете отпред, макар че не стана ясно как са видели сигнала.
— Виж ти — каза той с ясно, прецизно произношение.
Свали си шлема, което беше тъпо, защото нямаше гаранция, че арбалети не го дебнат из засада, и тръсна глава. Русата му коса беше залепнала за потното му чело.
— Добър ви ден, сър рицарю — казах аз и кимнах почтително.
Той ме огледа с кротките си сини очи. Приличаше малко на сър Гален, придворния рицар на Катерин.
— Колко остава до замъка на Ренар, момче?
Сигурен бях, че този тип знае точно колко път остава до замъка, така както гарванът лети, а сакатият пълзи.
— Замъкът на крал Йорг е на десетина мили път, ако не и повече. — Посочих с ножа си към пътеката. — Горе, на високото.
— Крал значи? — Усмихна се. Красавец беше, пак като Гален, с русата коса и четвъртитата челюст, които така се харесват на момичетата. — Старият Ренар не се слагаше в кралската графа. Граф му беше достатъчно.
Вече го мразех. И не само заради хубавата игра на думи.
— Граф Ренар държеше само планините. Крал Йорг е наследник на Анкрат и Гелет. Толкова земя стига за крал, поне по тези места.
Зажумях и проточих врат, уж се взирам в нагръдника му. Там имаше дракони, ецвани с червен емайл, изправени на задните си крака и стиснали по една голяма стрела, по-висока от самите тях. Добра изработка.
— Вие сте от Стрела, милорд? — попитах. Не изчаках да отговори, а се обърнах към Макин. — Знаеш ли защо викат на онази земя Стрела, Макин?
Той поклати глава, забил поглед в седлото си. Устните му се сгърчиха, сякаш ги сърбеше да изрекат поредното прорицателство по темата за лошите идеи.
— Чувал съм, че я наричали Стрела, защото като опънеш лъка си на северния бряг, стрелата стигала до южния — казах. — Със същия успех са можели да я нарекат Кихавица. Чудя се как ли викат на човека, който управлява там.
— Доста знаеш за хералдиката, момче. — Очите на русия още бяха спокойни. Мъжът до него посегна към меча си, ръкавицата му изтрака в дръжката.
— Викат ми принца на Стрела. — Усмихна се. — Но ти можеш да ми викаш принц Орин.
Виждаше ми се безразсъдно да се появиш в чуждо кралство с петдесет мъже, пък били те и петдесет като тези. По причини, които бях посочил на Макин и Кодин, преди сам да поема на път.
— И не се ли страхувате, че крал Йорг ще се възползва от случая да намали участниците във Войната на Стоте? — попитах.
— Ако бяхме съседи, може би — отвърна принцът. — Но не сме, и ако ме убие или задържи, за да ме предаде срещу откуп на моите противници, само ще отслаби собствените си позиции и ще даде претекст на съседите си да го атакуват. Чувал съм, че кралят има добър усет за премерения риск. А и ние няма да се дадем лесно.