— Останах с впечатлението, че сте дошли да търсите граф, но явно знаете доста за крал Йорг и неговия добър усет — казах аз. Този тип определено си беше написал домашното.
Принцът вдигна рамене. Жестът го подмлади. Едва ли беше на повече от двайсет и няколко.
— Красив меч — каза той. — Може ли да го видя?
Бях увил дръжката със стара кожа и я бях омазал с кал. Ножницата беше по-стара от мен и доста протрита. Не знам какъв е бил мечът на чичо преди, но сега определено не беше красив. Докато не го изтеглех от старата ножница. Замислих се дали да не метна ножа си. Сладкият блондин едва ли щеше да вижда толкова добре с нож в окото. Току-виж имал някое братче у дома, което с радост ще приеме тежестта на управлението и следователно ще ми дължи услуга. Представях си го цветно. Красивият принц се гърчи с моя нож в окото, а ние препускаме като бесни.
Мразя да съжалявам за нещо, което е можело да направя, но не съм.
Така или иначе, прибрах кинжала и изтеглих меча на чичо от ножницата — неговия фамилен меч, изкован от строителска стомана, с лъскаво острие, което попи светлината на деня и я излъчи порязана.
— Виж ти — каза отново принц Орин. — Имаш необикновен меч, момко. От кого го открадна?
Планинският вятър духаше резлив и не пропускаше нито една пролука в бронята ми. Стана ми студено въпреки топлината, която се излъчваше от Гог зад гърба ми.
— Чудя се защо принцът на Стрела е дошъл чак в Ренарските планини с оскъден ескорт от петдесетина рицари. — Скочих от коня. Принцът се опули, като видя Гог на седлото, полугол и с кожа на ивици.
Качих се на един от големите камъни край пътя и застанах там — спешен, в знак че нямам намерение да бягам.
— Каквито и да са причините, едва ли очакваш да ги споделя с недорасъл разбойник, който стиска откраднат меч — каза той, все така влудяващо спокоен.
Мечът си беше откраднат, така че реших да се засегна заради онова с недораслия разбойник.
— По тези места на четиринайсет вече си мъж, а меча го въртя по-добре от всеки, който го е въртял преди мен.
Принцът са засмя, с лекота и от сърце. И да беше изучавал по книга изкуството да ме вбеси, пак нямаше да се справи по-добре. Гордостта открай време е слабото ми място, макар че се случва да я превръщам и в страшно оръжие.
— Щом е така, прощавай, момко. — Мъжът до него беше със спуснато забрало, но въпреки това го видях как се намръщи. — Пътувам, за да видя земите, които ще управлявам като император, да опозная хората и градовете. Да говоря с благородниците, бароните, графовете… и дори с кралете, които ще ми служат, когато седна на императорския трон. Бих предпочел да спечеля верността им с мъдрост, думи и взаимна изгода, отколкото с огън и меч.
Речта му си беше помпозна, но иначе принцът умееше да говори, да подбира думите. А как ги изричаше само! Това неговото си беше магия от нов вид. По-неусетна от хитроумните капани на Сагеус — дори езическият вещер със сънните примки би му завидял за умението да убеждава. Вече разбирах защо принцът беше свалил шлема си. Магията не беше единствено в думите, а в лицето и погледа му, целия те облъчваше с честност и доверие, сякаш всеки, чул думите му, е достоен да му стане приятел. Талант, който да държиш под око, сила, която можеше да се окаже по-голяма от силата на Корион, нищо че Корион ме беше разигравал из цялата империя и беше дърпал конците на чичо ми.
Хрътката клекна и провеси език. Изглеждаше достатъчно голяма да глътне новородено агне.
— И защо мислиш, че ще те чуят, принце на Стрела? — попитах аз. Чух дребното заяждане в гласа си и се сритах мислено отзад.
— Войната на Стоте трябва да свърши — каза той. — И ще свърши. Но колцина ще се удавят в кръв, преди да дойде мирът? Някой трябва да седне на императорския трон. Ако това съм аз, благородниците ще запазят замъците си, ще управляват земите си, ще събират дължимите данъци. Никой нищо няма да загуби. Нищо няма да свърши, освен войната.
И ето пак. Магията. Слушах го и му вярвах. И без да го казва изрично, аз знаех, че наистина се стреми към мир, че ще управлява справедливо, че искрено го е грижа за хората. Че ще остави фермерите да си гледат чифлиците, търговците да си въртят търговията, учените да търсят тайните на мирозданието.
— Ако ти предложат императорския трон — каза той, гледаше ме право в очите, — ще го вземеш ли?
— Да. — Макар че предпочитах да го взема, без някой да ми го предлага.
— Защо? — попита той. — Защо ти е?
И обля със светлик тъмните ми кътчета, този принц от приказките със спокойните очи. Исках да спечеля. Колкото до трона, той беше просто символ, който да отбележи победата ми. А исках да спечеля, защото други хора бяха казали, че няма да мога. Исках да се бия, защото битките ми бяха в кръвта. А за хората ме беше грижа по-малко, отколкото за купчината тор, в която бяхме оваляли Макин.