Грамло се пресегна и измъкна нещо от косата на Младия Сим.
— Кърлеж. — Смачка го между ноктите си. Какво пък, нали и в Рая са имали проблем със змиите.
Пътеките се стесняваха и количката за глави се закачаше в храсти и паднали дървета. Райк ругаеше все по-често и все по-речовито, най-вече клоните, които го шамаросваха в лицето.
— Това е щото конят ти е много висок, Малчо Райчо — казах му.
Макин ме настигна; след него яздеха Кент и Роу и се хилеха на някаква шега.
— Скоро май ще слезем от конете, като гледам — каза Макин и се наведе под един нисък клон.
Спрях при един поток, прехвърлен от паянтово мостче, което сигурно е било старо още когато Христос се е учел да ходи. Помнех мостчето — то беше най-отдалечената точка, до която бях стигал, преди да напусна Висок замък завинаги.
— Ще оставим конете тук — казах. — А ти ще останеш да ги пазиш, Грамло, защото днес явно си човекът с най-острия поглед в нашата дружина.
И не само погледът му беше остър. С тоя ужасен мустак изглеждаше тъп, но опреше ли до ножове, умът му сечеше като бръснач, а ножове у него — дал бог.
Замислих се дали да не оставя Гог и Горгот с него. Особено Горгот — той трудно можеше да остане незабелязан. Когато го вкарах за пръв път в Призрачния, след като ден-два бях търкал трона със задника си, появата му предизвика голямо вълнение. Макар и окуцял от стрелите, които го бяха надупчили, докато ми държеше решетката на портата, Горгот пак си беше чудовище от главата до петите, и страшно. Накарал бях Кодин да го доведе през западния двор в пазарен ден. Такава врява се вдигна, все едно са хвърлили в двора гнездо на стършели. Някаква бабичка писна, хвана се за гърдите и падна на земята. Това ме разсмя. А когато по-късно ми казаха, че така и не станала… ами, в онзи момент и това ми се стори смешно. Сигурно остарявам, защото вече не ми се струва чак такъв майтап. Онази бабичка обаче… наистина падна много смешно.
Накрая ги взех и двамата. Горгот е полезен в нужда, а Гог… ами, с него паленето на лагерен огън е лесна работа.
Да се придвижваш през гора, без хората да те видят, е сравнително лесно, особено ако познаваш пътечките и не броиш въглищарите за хора. Те са самотна порода и нямат навика да клюкарстват. Затова не се налагаше Райк да ги убива.
И така, ние се врязахме без затруднения в Анкрат по пътечки, отъпкани от сърни и друг едър дивеч. Дори коравите кралства си имат слаби места.
— Много лесно ми се види — отбеляза Макин. — По мое време не беше така. Кодин и неговите момчета не позволяваха на разни бандити да се мотаят на воля в кралските гори — завърши той и поклати глава. Представа нямах защо е решил да се оплаква точно от това.
— Армията на баща ти е станала по-слаба? — попита Горгот. Шубраците пукаха, хрущяха и плащаха тежък данък при всяка негова стъпка.
Вдигнах рамене.
— Голяма част от войската му е плъзнала из тресавището да патрулира. Друга е разквартирувана в казармите и гарнизоните покрай блатата. В последно време калта там бълва мъртъвци. И баща ми не е единственият, който се сблъсква с този проблем. В замъка дойде един търговец и от него чух, че Удавените острови са паднали пред Мъртвия крал. Всичките до един. И вече са владение на трупове, блатни таласъми, некроманти и немъртви.
Макин се прекръсти мълчаливо и ускори крачка.
Пътувахме с малко багаж, нощувахме на закътани места, ловувахме в движение. Младия Сим беше хванал цаката на зайците, а аз мятах камъни по катерици и диви гълъби с нелош успех. През пролетта животните са лесна плячка, опиянени са от новата топлинка, вниманието им е насочено към новите възможности, а не към вероятността някой да ги замеря с камъни откъм сенките.
Анкрат те омагьосва и никъде магията му не е толкова силна, колкото в зелената гора, където денят се сипва бавно като мед, а слънцето напира златно през шарената сянка. Вървяхме в колона под акомпанимента на дроздове и лястовици, сред аромата на глог и див лук. Вървях като в сън наяве сред меката топлинка, а носът ми ме върна години назад към спомени за Уилям. Помнех една нощ… брат ми лежеше много болен, мама плачеше тихичко, а придворните рицари избягваха да ме поглеждат. Помнех какви молитви бях промълвил в тъмния параклис много след като свещениците се бяха оттеглили в леглата си, помнех дадените обещания. По онова време не отправях заплахи. Дори не се сещах да се пазаря с Всевишния. После се промъкнах в замъка и се мушнах в леглото до Уилям. Свещеникът му беше дал горчиви отвари и му беше срязал крака да изтече лошата кръв. Мама беше наложила гърдите му с лапа от мед и кълцан лук. И изглежда, това му помагаше да диша малко по-лесно. Лежахме и слушахме нощните звуци — свирещите гърди на Уил, кучето ни Верен, което скимтеше тихичко пред вратата, слугинята в коридора отпред, която плетеше и шишовете ѝ потракваха приспивно, писукането на плъхове, така тъничко, че на моменти убягваше от слуха ни, докато малките зверчета търчаха из Висок замък в безлунната нощ.