Слугите дойдоха призори и аз ги оставих да ме облекат. Глупава работа, но излиза, че когато си крал, правиш като кралете. Дори ако си крал с медна коронка, имаш един-единствен грозен замък, а земите ти се катерят и спускат под непристоен ъгъл и приютяват повече кози, отколкото хора. Излиза, че поданиците са по-склонни да умрат за крал, когото всяка сутрин обличат нескопосани селяци, отколкото за крал, който сам може да си облече дрехите.
Закусих с гореща питка. Казал съм на пажа си всяка сутрин да чака с една гореща питка на вратата на покоите ми. Макин ме настигна, докато вървях към тронната зала, токовете на ботушите му тракаха по каменните плочи. Умее да вдига шум Макин, има талант за това.
— Добро утро, ваше величество — каза той.
— Зарежи тия глупости. — Целият бях в трохи. — Имаме проблем.
— Същият проблем, който го имахме на прага си и снощи? Онзи във вид на двайсет хиляди войници? — попита Макин. — Или нещо ново?
Зърнах детето в сянката на една отворена врата. Призраците и дневната светлина не се долюбват по принцип, но този се появяваше във всяко притулено кьоше.
— Нов — рекох. — По обед се женя, а нямам какво да облека.
2.
— Принцеса Миана е под грижите на отец Гомст и сестрите на Божията майка — докладва Кодин. Горкият още се чувстваше зле в кадифетата на шамбелан. Командирската униформа на Горски страж му е била далеч по-удобна, види се. — Трябвало да направят някои проверки.
— Добре че никой не напира да провери моята чистота. — Настаних се на трона. Адски беше удобен — гъши пух и коприна. Да го раздаваш крал е достатъчно неприятно и без разните му там готически столове. — Как изглежда принцесата?
Кодин сви рамене.
— Пратеник донесе това вчера — рече и ми показа златна кутийка с размерите на монета.
— Е, и как изглежда?
Той сви отново рамене, отвори кутийката с палец и примижа към миниатюрата вътре.
— Малка.
— Дай! — Взех медальона от ръката му и го погледнах. Художниците, които се трудят седмици наред върху тези нещица и ги рисуват с косъм вместо с четка, задължително разкрасяват модела си, сякаш противното би зачеркнало положения труд. Миана изглеждаше сносно. Не притежаваше хъса на Катерин, онзи натегнат поглед, който ти казва, че човекът насреща е истински жив и поглъща всеки миг с наслаждение. Но, откровено казано, на мен всички жени ми изглеждат привлекателни. Така де, колцина придирчиви осемнайсетгодишни мъже познавате?
— И? — попита Макин иззад трона.
— Малка — отвърнах и пуснах медальона в един джоб на робата си. — Много ли съм малък да се женя? Почвам да се чудя дали…
Макин сви устни.
— Мен ме ожениха на дванайсет.
— Лъжеш! — Нито веднъж през всичките ни години заедно сър Макин от Трент не беше споменавал да има жена. Успя да ме изненада, признавам. Трудно е да пазиш тайни, когато си на пътя и пиеш бира с братята около лагерния огън, след като цял ден си пускал кръв на този и онзи.
— Не бе, не лъжа — рече той. — Но на дванайсет си малък. На осемнайсет обаче си точно на години да се ожениш, Йорг. Даже си позакъснял, ако питаш мен.
— Какво стана с жена ти?
— Почина. Имаше и дете. — Стисна устни.
Добре е да разбереш, че не си знаел всичко за един човек. И че винаги може да те изненада с нещо ново.
— Е, значи моята бъдеща кралица е почти готова — казах. — И с тази дрипа ли да застана пред олтара? — Подръпнах тежката яка от златотъкан брокат, която ми жулеше на врата. Не че ми пукаше как съм облечен, но сватбата си е шоу, което ще видят и благородници, и простолюдие, така че си струва да играеш по правилата.
— Ваше величество — каза Кодин. Крачеше нервно пред подиума. — Това… нещо със сватбата е… по никое време. Имаме армия на прага.
— А и откровено казано, Йорг, никой не знаеше, че дамата идва, докато онзи ездач не похлопа на портите — добави Макин.
Разперих ръце.
— И аз не знаех, че ще пристигне снощи. Не съм магьосник все пак. — Зърнах мъртвото дете сгърбено в един далечен ъгъл. — Надявах се да пристигне преди края на лятото. А и онази армия има да измине още три мили и повече, ако иска да потропа на портите ни.
— Дали да не отложим сватбата, а? — Кодин мразеше поста си на шамбелан, мразеше го от дъното на душата си. Сигурно точно затова сметнах, че само на него мога да го поверя. — Докато условията не… докато времето не се пооправи.
— Двайсет хиляди пред прага ни, Кодин. И едва хиляда отсам стените. Е, по-голямата част са отвън, защото замъкът ми е твърде малък да ги побере, проклет да е. — Усмихнал се бях. — Не мисля, че условията ще се подобрят. Така че защо да не дадем на армията и кралица, за която войниците ни да умрат, а не само крал?