Норуена пристигна през зимата, когато мочурищата на Авалон бяха покрити с бляскав лед. В Инис Уидрин имаше един дърводелец на име Гулидин. Жена му имаше момче на възраст колкото Мордред. Гулидин ни направи шейни и ние огласявахме небето с щастливи викове, докато се спускахме по снежните склонове на Хълма. Рала, съпругата на Гулидин, беше избрана за дойка на Мордред и принцът, независимо от недъга си, растеше здрав и силен благодарение на нейното мляко. Дори здравето на Норуена се подобри, когато ужасният студ поомекна и бодливият гъстълак край свещения извор в подножието на Хълма бе покрит с пухкав сняг. Принцесата беше все още много слаба, но Моргана и Гуендалин и даваха билки, монасите се молеха и последиците от раждането, като че ли започнаха да отшумяват. Всяка седмица Великият крал получаваше новини за здравето на своя внук и всяка добра новина беше възнаграждавана — вестоносецът се връщаше с някое златно украшение или с рог, пълен със сол, или шише със скъпо вино, което Друидан обикновено си присвояваше.
Ние чакахме Мерлин да се върне, но той не си идваше и Хълма изглеждаше пуст без него. Животът обаче си течеше по старому. Складовете трябваше да се пълнят, а плъховете трябваше да се избиват. Три пъти на ден трябваше да се носят нагоре дърва за огрев и вода за пиене. Гудован, писарят на Мерлин, отмяташе по списък платените суми от арендаторите, а Хюел, управителят на Мерлин, обикаляше с коня си именията, за да се увери, че никое семейство не мами господаря в негово отсъствие. И Гудован, и Хюел бяха трезви, упорити и работливи мъже. Според Нимю това доказваше, че Мерлин проявява своите странности само там, където не става въпрос за неговите приходи. Гудован ме научи да чета и пиша. Аз не исках, защото смятах, че тази работа не е за мъже-воини, но Нимю настоя. „Ние не можем да разчитаме на бащите си — каза ми тя — ти трябва да си пробиваш пътя сам със собствените си умения“
— Аз искам да стана войник.
— Ще станеш — обеща ми тя, — но само ако се научиш да четеш и да пишеш.
Нейното влияние над мен беше толкова силно, че аз й повярвах и усвоих писарските умения много преди да разбера, че войникът няма никаква нужда от тях.
Гудован ме научи на буквите, а Хюел, управителят, ме научи да се бия. Упражнявах се с тояга, каквато носи всеки селянин. Такава тояга може да троши глави, но може и да се върти като меч и да се хвърля като копие. Преди да загуби крака си, отрязан от сакска брадва, Хюел е бил прочут воин във войската на Утър. Той ме накара да се упражнявам с тоягата докато ръцете ми станаха достатъчно силни да въртят тежък меч със същата бързина, с която въртяха и пръта. Хюел казваше, че повечето воини разчитат на грубата сила и на пиенето вместо на умелото боравене с оръжието. Разправяше ми, че ще заставам срещу мъже, които залитат пияни от медовина и бира, а единственият им талант е да нанасят страхотни удари, способни да повалят бик. Но един трезвен мъж, който познава деветте удара с меч, винаги може да победи такова животно.
— Аз бях пиян — призна той, — когато Окта Саксът отсече крака ми. А сега по-бързо, момко, по-бързо! Мечът ти трябва да ги заслепява! По-бързо!
Той беше добър учител. И това го разбраха най-напред синовете на монасите в Инис Уидрин, които живееха в подножието на Хълма. Те негодуваха срещу нас привилегированите деца, защото ние мързелувахме, когато те работеха, ние си тичахме на воля, а те се трудеха. Затова те ни гонеха и се опитваха да ни бият. Един ден аз взех тоягата си, отидох в селището и пребих до кръв трима от християните. Винаги съм бил твърде висок за възрастта си, а Боговете ми бяха дали силата на бик. На тях посветих и своята първа победа, въпреки че Хюел ме наказа за нея с камшика. „Привилегированите — каза той — никога не трябва да се възползват от онези, които стоят по-ниско.“ Въпреки това аз мисля, че Хюел беше доволен от случилото се, защото на следващия ден ме взе на лов. Тогава за първи път убих глиган с мъжко копие. Бях само на дванайсет лета. Бяхме сред потъналите в мъгла храсталаци край река Кам. Хюел намаза лицето ми с кръвта на глигана и завърза бивните му на врата ми като огърлица. След това той отнесе трупа на животното в Храма на Митра. Там Хюел даде угощение на всички ветерани, които почитаха този Бог на войниците. На мен не ми беше разрешено да присъствам на пира, но Хюел ми обеща, че един ден, когато брадата ми порасне и убия първия си сакс в битка, той ще ме посвети в тайните на Митра.
Три години по-късно аз все още мечтаех да убивам сакси. Може да изглежда странно, че един млад сакс като мен, с типичната за саксите руса коса, може да бъде така ревностно верен на бритите. Но аз от малък живеех сред брити, приятелите ми бяха брити, говорех техния език, слушах техните приказки, враждувах с техните врагове, мечтаех като тях. Пък и в цвета на косата ми нямаше нищо необикновено. След римляните в Британия живееха какви ли не хора. Пелинор веднъж ми разказа за двама братя, които били черни като въглени. Тогава си помислих, че думите му са просто плод на неговата лудост, но после срещнах нумидиеца Сеграмор, който беше командващ във войската на Артър, и разбрах, че Пелинор не е бълнувал.